Лей Грийнууд - Уорд

Той все още не казваше нищо.

— Толкова ли е трудно да го повярваш?

— Да!

— Защо?

— Защото много ми се иска нещата да стоят точно така.

— Трябва да ми повярваш, Уорд. Аз съм твоя и можеш да имаш всичко, което бих могла да дам на един мъж.

Внезапно той я сграбчи и впи устни в нейните. След това се отдръпна леко, изчака малко, без да сваля поглед от нея, като че ли очакваше тя да го удари. Когато тя не го направи, отново я целуна. Този път целувката не бе груба, а изпълнена с див копнеж.

Марина не разбра колко време бяха стояли така и се бяха целували, без да промълвят и дума. Но бе достатъчно за него да повярва, че тя го обича, достатъчно за нея да повярва, че накрая бе постъпила по единствено правилния начин.

— Все още не мога да повярвам — каза тон, като я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

— Кълна ти се, Уорд, всичко, което ти казах, е истина.

— Всички страшно ще ни се ядосат.

— Не ме интересува.

— Ще се опитват да те убедят да промениш решението си.

— Няма да успеят.

— А аз трябва да отида в армията.

— Ще дойда с теб.

Той се разсмя с онзи див, свободен смях, който бе възможен само когато бяха разчупени оковите на дългогодишен страх.

— Не можеш да го направиш. Влакът, пълен с войници и амуниции, не е място за една дама.

— Това няма никакво значение.

Докато бяха заедно, нищо друго не би имало значение.

В този момент прислужницата влезе в трапезарията и възкликна уплашено при вида на счупената чаша. Уорд изобщо не обърна внимание на момичето, а леко избута Марина в коридора зад себе си. След като хвърлиха бърз поглед назад, за да се уверят, че никой не ги следва, двамата изтичаха към задния вход и се озоваха в градините зад къщата.

Един час по-късно Марина помаха на Уорд за довиждане. Той отиваше в града и щеше да се върне по-късно същата вечер. Заедно щяха да се изправят срещу Рамон и целия свят.

Но Марина не можеше да чака завръщането на Уорд. Нито пък можеше да чака Рамон да слезе на долния етаж. Вече минаваше обяд. Всички слуги бяха свършили работата си и бяха в кухнята зад къщата, където обядваха. Марина изобщо не чувстваше глад. С нетърпение очакваше срещата си с Рамон, защото искаше да приключи колкото е възможно по-бързо с конфликта, който беше неминуем. Накрая сама се качи на горния етаж и почука на вратата му.

— Кой е? — Гласът на Рамон долиташе до нея неясен и приглушен.

— Марина. Кога ще слезеш долу?

— След малко. Все още не съм приключил с обличането.

— Трябва да говоря с теб. Мога ли да вляза?

Прислужникът на Уорд отвори вратата и я въведе в стаята. Рамон седеше пред тоалетната си маса. Все още бе облечен в дългата си нощница, но бе обръснат, а косата му те идеално сресана.

Разкошът в стаята я накараха да онемее. Тя бе два или може би три пъти по-голяма от нейната. Стените бяха облицовани с мека, украсена с шарки, кожа. Гредите, които поддържаха тавана, бяха резбовани. Леглото бе достатъчно широко, за да спят в него трима души без да се докосват, и бе застлано с яркочервена брокатена покривка. Драпериите също бяха копринени, със златни пискюли. До едната стена бяха поставени четири огромни гардероба, а на прозорците имаше тежки копринени завеси, които също бяха в червен цвят с втъкани мотиви, които представляваха огромни пауни. Подът бе от дъбов паркет и покрит с около дузина ориенталски килимчета.

Марина никога не беше виждала такава безсрамна демонстрация, говореща за огромното състояние на собственика. Такова разточителство изобщо не й харесваше.

Рамон я погледна загрижено.

— Не изглеждаш отпочинала. Сигурно не си спала добре тази нощ.

— Така е.

Както обикновено. Рамон изглеждаше чудесно и бе си починал много добре.

— В такъв случай, след като обядваш, не е зле да си легнеш.

— Не съм гладна. Трябва да говоря с теб. На четири очи — добави тя, след като видя, че прислужникът невъзмутимо продължава да работи върху тоалета на Рамон.

— Остави ни, Фелипе — обърна се към него Рамон — Ще ти позвъня, когато свършим.

Прислужникът напусна неохотно стаята. Преди това сгъна още няколко ризи на Рамон и оправи една гънка на покривката на леглото, след което накрая затвори вратата след себе си.

Рамон се изправи и се приближи до нея с протегнати напред ръце и предразполагаща усмивка.

— Сега кажи ми за какво искаш да разговаряме. Надявам се, дошла си да ми кажеш, че вече мога да определя датата на сватбата ни.