Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Ще му кажат какво става между нас или пък той сам ще разбере. И тогава? — тихо каза Том.

— Би било ужасно, ужасно! Ние трябва да пазим нашата тайна никой да не я научи.

— Не би ли могла да дойдеш в лагера на Хаднъл? Зная, че той би те приел. А ти би имала подкрепата на неговата жена и дъщеря.

Мили размисли върху това предложение със сериозна загриженост. Изглеждаше много привлекателно и при това много разумно.

— Разбира се, че бих дошла, Том. С голяма радост бих го сторила. Обаче това би ни донесло само мъка и неприятности. Той би могъл да ме върне когато реши, тъй като още не съм пълнолетна. И тогава?

— Ах, ако те докосне, ще го убия!

— Не, не! — шепнеше Мили. — Нека почакаме още малко. Докато той е зает с лова си, малко основание имам да се страхувам. И освен това жените, които са при ловците, трябва да бъдат изпратени във форта.

— Къде чу това? — запита Том учуден.

Мили му разказа накратко за войниците, от които тя беше чула горното сведение. Ограничи се само до най-същественото от забележките на разузнавача и офицера.

— Ха, това е новина! Чудесно е, ако те заведат във форта, без да искат разрешение от проклетия негодник!

— Също и аз бих се радвала, Том, и ако се сбъдне, ще остана там, докато навърша осемнадесет години.

— И на тоя ден ще бъде сватбата ни.

— Наистина ли? — прошепна тя срамежливо.

— Та ти сама го каза. Искаш да си вземеш думата назад ли?

Когато Мили предпазливо се приближаваше към лагера, забеляза, че мъжете бяха привършили работата си и ядяха и пиеха, събрани край лагерния огън. Трябва да е станало много късно. Мили се уплаши, приклекна и страхливо се прилепи до земята. В този момент тя не беше в състояние да преодолее чувството, че я заплашва някаква беда. Не — оставаше нищо друго, освен да стои тук притаена, докато мъжете отидат да спят. Ами ако Джет отиде да я потърси! Но той, както и другарите му не проявяваха никакво желание да напуснат огъня.

— Не, още не — обясняваше Джет с тих, решителен глас. — Нека почакаме, докато този Хюгенс събере повече кожи.

— Е, добре, шефе — отвърна Фолънсби, — обаче казвам ти: колкото по-рано, толкова по-добре.

— Ах, по дяволите бизоновите кожи! — прозя се Пруит. — Пребит съм. Сега е полунощ, а още от зори ще ни прогониш от леглото. Джет, тази история омръзна ми във всяко отношение. Ако знаех, че ти ще ни излагаш на такъв риск, никога не бих дошъл.

— Човече, колкото по-здраво работим, толкова повече кожи ще има и толкова по-малка ще е опасността.

— Не викай толкова! — прекъсна го Фолънсби.

— Не викам — отвърна намусено Пруит. — Ако исках да викам, бих го направил, обаче имам други грижи; искам да ви предупредя, че напускам. Ясно?

Джет размаха здравия си юмрук под носа на Пруит, осветен от червения блясък на огъня.

— Ти се закле, че ще издържиш, и получи предплата, така ли е или не? — съскаше Джет със заплашителен тон.

— Така е. Аз съм честен човек, трябва да го знаеш. Обаче ти ни измъчи, ти ни измами. Ти!

— Аха! Може да съм употребил някоя думичка не на място, може — додаде Джет. — Обаче тук става дума пари. Знам, знам всичко. Ти ще получиш своя дял. Но не ми дрънкай за напускане, иначе ще те смятам за страхливец.

Вместо да отговори, Пруит метна рязко едно дърво в огъня, така че искри запращяха във всички посоки, после се изправи, хвърли изпълнен с омраза поглед към Джет, обърна се и закрачи към палатката си, без да каже дума.

— Много лошо — поклати глава Фолънсби. — Ти не знаеш как да се отнасяш с хората, Ренд. Би ги спечелил по-лесно, ако си по-търпелив и дружелюбен с тях и ако ги убеждаваш постепенно.

— Може би имаш право, но не мога да понасям повече този проклет тип — изръмжа Джет. — С него върви по-трудно, отколкото с Кетли — продължи Джет. — Той вижда опасния риск, който се крие зад тази история. Кетли още няма понятие за това. Той е новак като Хюгенс и цялата тази банда, която е луда от жажда да забогатее от бизоните. Още в началото се съмнявах в тия двамата и ти го казах.

— Трябва да намерим хора. Иначе ще изгубим време да чакаме една седмица.

— Да, но би било по-добре да чакаме по-дълго, докато намерим истински мъже. Твърде късно е сега, твърде късно. Ще гледам да обърна нещата, доколкото може, и ще се постарая да не го дразня.

— Добре. Ще измислим нещо — отвърна Фолънсби и се надигна, за да отиде в палатката си. Джет разпръсна жаравата и го последва. Скоро лагерът стана пуст и тъмен.

Мили седя свита край големия бряст, докато се увери, че Джет се е тръшнал в леглото си, и тогава бързо и безшумно прибяга до палатката си. От любопитството, което прояви към този разговор на мъжете, тя беше забравила страха си. Странен и се видя такъв един разговор между честни ловци. Но тя остана само със съмненията си. И докато през главата й минаваха днешните значителни произшествия, тя неусетно заспа.