Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Помислих, че няма да дойдете — каза той.

— Закъснях ли? — запита тя.

— Все едно, щом сте вече тук.

Тя леко го отблъсна назад, но той я взе в обятията си.

— О, не бива.

— Защо, какво има? — запита той с внезапна загриженост.

Мили се беше облегнала на Том, трепереща в обятията му. В отмалата на сладката мъка той подхвана с ръка брадичката й, като повдигна лицето й към светлината, за да може да вижда очите й.

— Скъпа, погледнете ме — каза той, като леко я разтърси. — Знаете ли какво мисля?

Мили имаше чувството, че потъва. Последният остатък от сили и кураж у нея беше изчезнал. Тя трябваше да го погледне й в тъмнината на дърветата видя проблясващите му очи.

— Как да зная, вие нищо не сте ми казали — прошепна тя на пресекулки.

— Аз те обичам — това е всичко! — извика той. — Трябват ли прекалено много думи за това?

По-късно, когато те стояха седнали на един дънер, когато ръката му обгръщаше раменете й, Мили му разправи историята на своя живот. Бедност и неволя в детинството й, бързо рухнали надежди и идеали през училищното време и накрая последните мъчителни месеци.

— Бедничката! Ние сме родени един за друг — отвърна той и накъсо й описа своя живот. Също изпълнен с неволи, разочарования и редки проблясъци на щастие. Очевидно не му беше леко да признае, че баща му е бил партизанин при Куентрил.

— Чувствал съм се винаги роден за фермер — заключи той. — И отдавна мечтая за едно хубаво ранчо, което ще бъде моя собственост. Аз ще го спечеля. Мили, аз печеля пари, много пари — кожите на бизоните ще ме направят много богат. А всичко ще бъде двойно по-хубаво, ако ти бъдеш до мен.

Мили сподели неговото въодушевление и нямаше кураж да говори за отвращението си от кървавата сделка с лова на бизони и за страха й от Джет. За първи път в живота си тя се наслаждаваше на едно безоблачно щастие.

Нощните часове минаваха, високо от небето блестеше сребристата пълна месечина и заливаше равнината със светлината си. Някъде далече койоти надаваха острия си вой. От течението на реката долетя глухо виене на вълк. Бухал изкряска плачливо. Всички тази животни, цялата тази красота се стори на Мили част от преобразения й живот.

— Хайде, ти трябва да се върнеш вече в лагера — каза накрай Доун.

— Ах — трябва?… А ако не те видя вече! — шепнеше тя.

— Искаш да ме измъчваш със своите собствени мисли? — целувката му я накара да замлъкне. — Утре вечер, щом вашите заспят, ще бъдеш ли тук? — запита той.

— Да.

— Хайде сега. Ще стане много късно. Ти върви напред, аз ще те придружа, докъдето може.

Щом белите палатки се мярнаха между дърветата, той се раздели с нея и изчезна безшумно в тъмната на гората. Мили стигна предпазливо до палатката си и притвори здраво след себе си платнището. Сърцето й беше пълно, чувствата й радостни. Безсънна, тя легна на леглото си и почувства благодарност за този преобразен свят, за щастието, което не искаше никога губи и което сякаш беше отговор на молитвите, които отправяше към небето в своето детство.

На следната сутрин, когато Мили отиде при лагерния огън, мъжете бяха вече изчезнали. Тя яде толкова малко, че госпожа Джет забеляза липсата на обичайния й апетит.

— Болна ли си? — запита тя с известна загриженост.

— Не, просто не ми се яде — отвърна Мили.

— Страните ти са червени — изглежда, че те тресе — нейните светли, изпитателни очи шареха по лицето на Мили. — Искаш ли да ти дам едно хапче?

— Благодаря. Не. Чувствам се отлично — възрази Мили.

Но въпреки спокойния си глас, тя с досада почувства, че подозрителна горещина преминава по зачервените й страни. Не беше лесно да бъде измамена тази жена. Мили се зае с двойно по-голямо усърдие да върши дневната си работа и после се оттегли в палатката си.

Отново я очакваха безкрайните часове. Колко време, колко много време имаше до изгряването на луната! Тя не можеше нито да шие, нито да чете. Стоеше с отпуснати неподвижно ръце и мечтаеше…

Утрото беше тихо и топло, не тъй горещо, както през другите дни, защото леки облаци покриваха небето. Дивите канарчета, които бяха още призори бяха разбудили Мили, бяха отлетели някъде и наоколо цареше пълна тишина. Но от далече, откъм другия бряг на реката, се долови ехото на пушечни гърмежи. Те изпукваха неравномерно, но между тях рядко настъпваше пауза. Понякога в далечината започваше залп, усилващ се в началото, който после постепенно затихваше.

— При всеки гърмеж пада по някой нещастен бизон, мъртъв или смъртно ранен, като големия, осакатен бик, който видях! — си каза Мили, изпълнена с искрено възмущение. — Проклета идея — Том да стане богат, като избива невинни бизони…