Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Ти мислиш, че те приписват мръсните си дела на индианците?

— Разбира се! — отвърна Елсуърт.

— Аз мисля, че злодеянията се приписват на индианците, но се вършат от бели хора.

— Каза ли това на полковника?

— Да, но той не искаше да чуе. Той мрази индианците, защото носи в тялото си някакъв куршум от тях. Предпочита прерията да гъмжи от бели негодници, отколкото от индианци.

— Хм! — измърмори офицерът, качи се на седлото и поведе войниците по края на гората.

Мили почака известно време, смъкна се от скривалището си и щом стигна до земята, затича из гората, като забави крачките си едва когато видя лагера. Тя се мушна в палатката си и легна да си почине и да размисли. Твърде много бяха нещата, върху които трябваше да разсъждава. Разговорът между разузнавача и неговия офицер породи сериозни опасения в душата й. Дали особеното държане на нейния втори баща няма някаква връзка с чутото? При тази мисъл страните й почервеняха от срам. Не. Неговата ревност го подтикна да я отделя от другите ловци, желанието му да бъде скрита от погледите на чуждите мъже.

Имаше нещо неясно, нещо постоянно събуждаше подозрения в нея. Но по-мъчително от мисълта за ревността на втория й баща беше подозрението, че той би могъл да бъде един от крадците на кожи. Подозрения. Но тя ще си отваря очите и ушите в бъдеще, ще подслушва, ако трябва, ще използва цялата си проницателност, за да разбере дали той върши нередни неща.

В тъмната гора, на средата на пътя, тя се хвърли в прегръдките на Том. „Мили!“ — „Том!“. И устните и отвърнаха на целувката му.

Том я заведе до едно място, покрито с трева, близо до един дънер. Там те стояха известно време, хванати за ръце — двама влюбени, щастливи и сигурни в бъдещето си, но без да забравят в мечтите си действителността.

— Няма да мога да остана дълго време — каза Том. — Тази нощ трябва да опъвам кожи най-малко два часа. Да направим нещо друго: ще се срещаме всяка трета нощ на това място, половин час след мръкване.

— Добре — прошепна Мили. — Аз се оттеглям в моята палатка винаги щом мръкне. Но ще бъде опасно да се измъквам все по едно и също време. Ако закъснея, трябва да ме почакаш поне един час.

Така те уговориха срещите си и се опитаха да предвидят и предотвратят всички евентуални пречки и после разговорът им премина върху бъдещето. Въпреки неговата нежност и загриженост Мили усещаше, че Том се измъчва от някаква грижа или съмнение.

— Том, какво ти е? — запита тя.

— Кажи ми обичаш ли твоя втори баща? — бързо изскочиха думите от неговата уста.

— Джет? Аз го мразя, мразя го… Може би трябва да се срамувам, че говоря така — той ме храни, той ме облича, макар и да се отплащам донякъде, като работя. Но защо питаш?

— Ако ти го обичаше, нямаше да говоря повече — каза Том. — Но сега това, което ще ти кажа, не ще ти причини болка… Твоят втори баща, Мили, се ползва с лошо име сред ловците на бизони.

— Това не ме учудва. Говори, разкажи ми всичко.

— Чувал съм разни подмятания за тези странни групи, които предпочитат само да пътуват. По пътя, когато отивахме на юг, един водач на фургон, който наскоро преди това беше срещнал Джет, посъветвал Пийлчак да се махне от пътя му. Когато Пийлчак запитал защо, коларят се изсмял в лицето му. А днес, когато Пийлчак беше излязъл навън, неочаквано видял как Джет се занимава с кожата на един бизон, убит от куршум на петдесеткалиброва пушка. Пийлчак бил сигурен, че самият той е убил бизона. Джет настоявал, че той е ударил бизона. Пийлчак му показал дупката от куршума и му обяснил разликата между леката и тежката пушка. Джет се присмял на Пийлчаковите доказателства и спокойно продължил работата си. Тогава Пийлчак му обърнал гръб, решен да не се бие заради една кожа. Но кипял от яд. А вечерта при лагерния огън той разправи на Хаднъл как ловците, които миналото лято бяха по Пфаненстил, разказвали много подозрителни неща, свързани с Рендъл Джет.

— Че той върши такива неща ли? — запита Мили, щом Том млъкна.

— Вероятно. Пийлчак не повече обяснения. Но не беше трудно да се разбере, че той смята Джет за истински мошеник. Този стар ловец мисли, преди да обвини някого. Накрая Пийлчак каза на Хаднъл: „Няма да мине много време и някой ловец ще вземе добрия Джет за бизон…“

— Ах! — извика Мили.

— Това е сериозно, Мили. Никак не ме е грижа какво ще стане с Джет. Но ти си в неговата власт. Щом той е негодник, човек може да очаква всичко.

— Да, Том, наистина съществува една опасност, трябва да призная това — прошепна Мили. — Страхувам се от Джет. Но сега той не е тъй лош, както по-рано. Ловът на бизони му завъртя напълно главата, така че вече не мисли за мен.