Зейн Грей - Гърмящото стадо

— Джет? — замисли се офицерът. — Чувал съм това име. Да, разбира се, познавам лагера. Скрит дълбоко в гората.

— И така, това младо момиче е моя близка. Изпитвам определен интерес към нея — тя се казва Мили Файър, доведена дъщеря на Рендъл Джет, накратко, безпокоя се за нейния живот. И ако трябва да бъда честен, господин капитан, аз не се страхувам само от индианците, а и от… но все едно. Тя ще бъде готова да дойде с вас във форта въпреки съпротивата на втория й баща. Аз ви моля, господин капитан, упражнете целия си авторитет. Ако я попитате, ще се убедите веднага, че тя разбира кое е най-доброто за нея.

— Бихте ли дошли с нас? — предложи Сингълтън.

— С удоволствие, но по-добре да се откажа от това. Джет не знае за моето съществуване. И нека това да остане така.

— Вашето име, млади момко?

— Том Доун.

— Добре, Том. Няма да ви откажа. Дайте си ръката.

Сърцето на Том биеше с благодарност, докато гледаше как Сингълтън и войниците, които водеха товарните коне, изчезват в гората, яздейки по течението на реката. Хората на Хаднъл си легнаха късно и станаха рано на следващия ден. Когато юлското слънце огря прерията, трите тежко натоварени коли бяха вече на път в северозападна посока. Том караше в колата си най-големия товар от кожи. Жените седяха на каприте до Хаднъл и сина му.

По обед спряха в сенчестия брод на една малка река. Тук напоиха и нахраниха конете, а и пътниците направиха лека закуска. Когато пътуването продължи, Том не можа да се въздържи да не огледа дали не се забелязваха войниците. Наистина, той не би трябвало да ги очаква по-рано от вечерта, но не можеше да обуздае нетърпението си.

Целия предобед те пътуваха покрай стадото бизони, но гърмежите на ловците отдавна вече не се чуваха. После, рано следобед, се натъкнаха на едно голямо стадо, което идваше откъм север. Животните пасяха, и затова не бягаха, но се придвижваха бързо и равномерно. Хаднъл изостави пътя и се опита да отклони животните водачи. Тази маневра завърши с това, че трите коли бяха обкръжени от бизони, като от двете страни край тях се занизаха тълпи от рогати животни. Преминаването на стадото трая два часа. Хаднълови застреляха някои от най-хубавите животни, без стадото ни най-малко да се обезпокои. Така още половин час мина в одиране на убитите животни. Жените се оплакваха от горещото слънце, от мухите и от принудителното чакане. Том прекара доста време върху високия куп кожи в колата си. Изправен, той се гледаше към хоризонта по посока на лагера край Ред Ривър.

— Ей, Том, бихте могли да ми помогнете малко — каза Хаднъл, като хвърли пресните кожи върху колата му.

— Татко, мисля, че Том се страхува от индианците, за които войниците ни разказаха — забеляза Сали Хаднъл заядливо. Тя не можеше още да прости на Том, че бе останал така равнодушен към прелестите й.

Когато Хаднъл изкара кервана на пътя, Том остави Бърн втори, а той пое след него. И от тази изгодна позиция той можеше да се обръща назад и да гледа колкото си иска.

Скоро те излязоха на отъпкания път, а късно следобед стигнаха до военното шосе, което им беше препоръчал капитан Сингълтън. Тук конете можеха да вървят по-леко и поеха бързо тръс. Том толкова често се обръщаше назад, че мускулите на врата му се схванаха. Но всичко беше напразно, войниците не се показаха. Той започна да се безпокои. Ако Джет е подушил идването им и е напуснал преди това лагера? А не биха ли могли команчите да нападнат Джет също като Хюгенс? Том изживя един много мъчителен час през време на пътуването по военното шосе.

По залез-слънце колите приближиха до една малка зелена полянка, през която лъкатушеше рекичка. Хаднъл беше излязъл малко по-напред и сви встрани от шосето. Вниманието на Том изведнъж беше привлечено от нещо пред тях.

Коне пасяха по тревата, палатки се белееха върху зеления фон на дърветата, лагерен огън искреше и около него стояха много мъже. Войници. Сърцето на Том замря. Капитан Сингълтън беше пристигнал преди тях може би поради задържането им, причинено от стадото бизони.

Том подкара конете си в ускорен тръс и скоро задмина Бърн, чиято кола пречеше на погледа му. Един-два пъти Том хвърли поглед към палатките и огъня, но не забеляза никаква женска фигура. Ако Мили беше дошла, тя сигурно щеше да се разхожда на открито, очаквайки колите. Радостта на Том смени от силно разочарование.

— Ей, Бърн — извика Хаднъл, — да не искате да закарате сред лагера вашите миризливи кожи?

Том чу забележката, изви конете и се отдалечи от лагера. Бърн също отклони колата си така, че отново препречваше погледа на Том. Но тази история трябваше най-сетне да свърши. Том спря колата на около петдесет метра от огъня.