Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

— Като вземем предвид всичко това, аз съм съгласен. Да разбирам ли, че вашите хора ще отстранят Специалния отдел и ще работят с нас?

Касъл се ухили:

— Нека приемем, че действаме като съветници и оказваме помощ. Вие ще ръководите шоуто и ще получите всичко, което можем да ви дадем, но и ние искаме да знаем колкото се може повече. Разбира се, Специалният отдел ще бъде нашият главен екип.

— Разбира се — отвърна Кевин и също се усмихна. — Насочете главните усилия към Марковиц. Искам непрекъснато да е под наблюдение, но без да се събуждат подозренията му. Никакви тайни обиски или други подобни. Искам да го опаковате в здрава кутия, но достатъчно широка, за да не се блъсне в някоя стена. Можете да кажете, че който провали това нещо, ще си има големи неприятности с Чичо. Много големи.

Касъл кимна замислено.

— Сложете помощни екипи и на другите двама, докато не отпаднат съмненията. За всеки случай Специалният отдел може да хвърля по едно око и на останалите пътници.

— Наистина големи усилия полагате, за да не пропуснете нищо. Толкова ли е едра рибата?

Кевин не обърна внимание на любопитството на колегата си.

— Нека вашите хора продължават да ровят около Марковиц. Бъдете готови да проследите всеки, с когото той влезе в контакт. Имайте предвид, че всеки момент може да смени самоличността си. В същото време проведете всички обичайни проверки, които правите на участниците в изложението. Ако отнякъде изтече информация, това би могло да прикрие извънредното ни любопитство.

— А не искате ли случайно да подслушваме всички телефони в страната, за всеки случай, ако някой си Марковиц вземе че се обади на някой от нашите граждани?

Кевин изгледа англичанина изпитателно. Той се шегуваше, шегуваше се, за да го предразположи, за да стопи леда. Поне би могло да е това, помисли си Кевин.

— Не — каза той. — Не мисля, че това ще е необходимо.

Докато самолетът от Берлин все още кръжеше над лондонското летище „Хийтроу“, двама техници от немските тайни служби внимателно махнаха фотоапарата от гишето за регистриране на пътници. Филмът отдавна беше изпратен за проявяване, но устройството трябваше да остане на място, докато не се махнат хората. Техниците не бързаха особено. Гледаха ги само двама души — служител на ЦРУ и отегченият чистач, който чакаше, за да почисти след тях. От време на време минаваха и пътници, но никой не обръщаше внимание на двамата работници.

След петнадесет минути всичко беше готово. Провериха още веднъж да не са забравили нещо и си тръгнаха, като оставиха чистача да измете.

Той нямаше нищо против. През целия ден беше наблюдавал какво става около това гише, дори преди да застъпи на смяна. Бдителността му беше възнаградена, защото преди и след отлитането на самолета наоколо беше видял лица, познати от внимателното разглеждане на някои снимки. Дори забеляза и други подозрителни лица, които се вглеждаха прекалено много в хората наоколо и прекалено внимателно, за да бъдат обикновени туристи. Тези лица той по-късно щеше да опише на професионален художник.

Чистачът свърши работата си много внимателно, като се стремеше да не привлича вниманието на началниците си. След работа той се запъти към дома си. Но когато стигна до блока, в който живееше, изведнъж рязко сви в страничната уличка, прескочи една ниска ограда и се промуши покрай няколко постройки. След това по тъмните задни улици извървя няколко мили, докато не стигна до една телефонна кабина. Набра номера, който беше запомнил предишния ден. След като обмени сложна парола, каза:

— Хванали са се. Тръгвай! — След това затвори телефона и спокойно се прибра вкъщи.

Този, на когото се обади чистачът, беше куриер на КГБ. Беше дошъл в Берлин специално за да получи това кратко съобщение по телефона. В Берлин не се свърза с никого, дори и с местния представител на КГБ. Веднага щом го чу, куриерът се подготви за връщане в Москва. По пътя си трябваше да спре в Прага, да телефонира в Москва и да предаде съобщението дума по дума. Нямаше представа какво означава то. Ако някое неприятелско разузнаване го засечеше независимо кога, много трудно щеше да го свърже със сутрешния полет за Лондон.

Веднага след обаждането от Прага Рижов позвъни на Серов, който беше много изнервен.

— Хванали са се на въдицата — каза той спокойно. — Вече са излезли на лов и всичко е в техни ръце.

Серов нямаше нужда да пита кои са „те“. Най-напред, телефонът сигурно се подслушваше и после, въпросът издаваше глупост. Но и без това наистина нямаше нужда. През последните няколко дни той не мислеше за нищо друго освен за Гамаюн и знаеше, че Рижов не би му се обадил за нищо друго.