Джеймс Грейди - Сянката на Кондора

Като се вземе предвид всичко това, аз казвам да тръгне с лек „Смит и Уесън“, калибър „38“. Той няма външен ударник, който да се закача за дрехите, и цевта му е дълга два инча, така че целият става седем инча и тежи по-малко от паунд. Има само пет патрона, но е достатъчно мощен и достатъчно точен — доколкото Малкълм ще може да го използва, — за да свърши работа. Малък е и ще може да го носи, без да бие на очи. След като видях как стреля, мисля, че това е подходящото за него оръжие.

— Но — продължи Макгифърт — бихме могли да му дадем и „Смит и Уесън“, калибър „357“, с къса цев. Малко по-обемист, но почти два пъти по-мощен, с шест куршума…

— Мисля — прекъсна го Възрастния, — че калибър „38“ без ударник ще свърши работа. Не предвиждаме нашето момче да използва оръжие, но въпреки това искам да умее да борави с него.

— Надявам се да не му са налага да го използва — каза само Макгифърт.

Малкълм гледаше револвера, мушнат в кожения раменен кобур, направен от мека кафява кожа. Равните шевове, тъмносиният, лъскав, твърд метал, кафявата грапава дръжка създаваха впечатление за някаква овладяна обреченост. Беше носил това оръжие по време на обиколката на ракетните площадки и цялото време се беше чувствал нелепо. Тогава го бяха охранявали хора от военновъздушните сили, за които прилепените до бедрата оръжия бяха нещо съвсем естествено. Сега, останал сам и без някаква истинска осигуровка, той се чувстваше дори още по-нелепо, щом си помислеше за оръжието, скрито под мишницата му и надничащо изпод якето му. Чувството за обреченост, което го изпълваше при вида на пистолета, също го безпокоеше повече, отколкото би искал. Погледна брезентовата си чанта, но отхвърли идеята — с неговия късмет би могъл да я изпусне в ресторанта и оръжието да се покаже. С въздишка той прогони спомена за строгото обезпокоено лице на Макгифърт и заключи куфарчето си. Пистолетът остана вътре.

Спря тъмнозеления джип между два пикапа на паркинга за камиони в края на града. Слезе, заключи вратите и се огледа. До седем оставаха две минути. Не му се искаше да влезе по-рано в ресторанта и да се озърта нервно. Погледна пикапите. И двата имаха поставки за оръжие на задните стъкла. На едната имаше ловна пушка, а на другата карабина. Той поклати глава.

Слънцето се издигна още по-високо и сутринта стана по-светла. Белите стени на заведението го накараха да примижи. Пипна джоба на ризата си за пети път, за да се увери, че е взел слънчевите си очила. Първокласен път № 2 минаваше на няколко метра пред ресторанта. Отвъд него имаше железопътни релси, на които стояха празни товарни вагони. Зад тях към небето се издигаха върховете на няколко хълма. Тъмносиви облаци постепенно закриваха синевата. Градът се намираше на изток и юг от него и улиците му бяха пръснати безразборно из малка долина в прерията. Малкълм чу кучешки лай, припалвания на автомобили, викове на родители. От ресторанта долиташе подрънкване на чинии. Гледката в западна посока беше скрита от три дизелови камиона, чиито двигатели работеха на празен ход, докато шофьорите им закусваха в заведението. Газовете от камионите, бензиновите помпи, палачинките, беконът, кафето, прясно изораната земя и новопоникналите треви, всичко това създаваше един аромат, който му вдъхваше сили. Може би няма да е толкова лошо в края на краищата, помисли си той и влезе в ресторанта.

Четиримата посетители бяха мъже. Единствената жена беше сервитьорката, за която Малкълм реши, че още не е завършила училище и работи през ваканцията. Двама от мъжете, облечени в работни комбинезони, пиеха кафе и разговаряха тихо. Третият, в гащеризон и с шапка за бейзбол, килната под невероятен ъгъл, седеше на бара с гръб към него. Четвъртият седеше сам на една маса до прозореца и гледаше навън към шосето. Беше едър човек — не дебел или висок — едър. Овехтялата му, лекьосана и обезформена каубойска шапка някога може да е била светлобежова, но сега цветът й беше някаква безименна кръстоска между сиво и кафяво. Беше със зелена риза, избелели джинси и покрити със засъхнала кал работни ботуши.

Двете светлосини очи на мъжа се вгледаха в него.

— Ей — избумтя гласът му в тихия ресторант. — Ти ли си Роналд Малкълм?

Малкълм кимна.

— Аз съм Джери Стюарт, сядай да ядем. Огромната лапа раздруса ръката на Малкълм и той седна.

— Не ми харесва Роналд — каза Стюарт, съвсем малко по-тихо. — Имаш ли нещо против да ти викам Малкълм?

Малкълм се усмихна.

— Аз също не харесвам особено Роналд и повечето хора ме наричат Малкълм.