Робърт Грейвс - Велизарий

Имаха само две близки приятелки, Индаро и Хрисомало, момичета от същия занаят, заедно с които замисляха (около шест месеца след посещението на Антонина в Адрианопол) да напуснат сцената, ако получат разрешение за това, и да заработят самостоятелно. Разрешение се вземаше много трудно, но Хрисомало и Теодора успяха да спечелят благоразположението на демократа на сините, политическия ръководител на партията, докато Индаро и Антонина организираха успешно обсадата на демарха, който отговаряше за военните въпроси. Обичайното правило гласеше, че ако някоя актриса напусне сцената, за да се омъжи, съпругът й трябва да внесе голяма сума в партийната каса. Не се приемаха никакви извинения, освен покаянието, а разкаялата се грешница не можеше вече да се върне към стария си занаят, тъй като я грозеше затваряне в изправителен дом до края на живота й. И все пак четирите приятелки получиха разрешение да напуснат, след като обещаха да останат верни на сините. Със своите спестявания и с пари, заети от покровителите си, те наеха заедно луксозно обзаведено жилище в изискана къща недалеч от статуята на Венера и откриха увеселително заведение. Тъй като се ползуваше с официалната подкрепа на партията, то скоро стана най-модното заведение в Константинопол. По това време майката на господарката Антонина бе вече починала — Антонина ме наследи от нея. Снабдяването на дома с провизии бе поверено на мен. Понеже бяха независими, дамите не трябваше вече да плащат голяма част от печалбите си на наставника на танцувачките; вместо това те станаха пълноправни членове на партията на сините и внасяха редовно определената им сума в касата. Индаро и Хрисомало бяха много изкусни — първата като акробатична танцьорка и жонгльорка, а втората като певица и музикантка. Господарката Антонина не отстъпваше на никоя от тях във всички тези изкуства. Теодора беше нещо като ръководител и смешник. Четирите прекараха известно време много щастливо, забавно и съвършено безсрамно, и ми е много приятно да отбележа, че останаха добри приятелки не само тогава, но и през целия си останал живот — аз, който ги надживях всички, от сърце ги оплаквам.

Един ден Теодора ни каза — защото с мен се отнасяха по-скоро като с приятел, отколкото като с роб и ми доверяваха всичко, че е била поканена да придружи един патриций, на име Хекебол, до Пентапол, където бил назначен за управител, и че никак не й се иска да изпусне тази възможност да види широкия свят, без да има грижа за нищо. Ние всички помолихме Теодора да не ни напуска, а Хрисомало я предупреди, че Хекебол не заслужава доверие — не е ли той тириец по произход, а следователно роден мошеник? Теодора отвъдна, че умее да се пази и че я тревожи единствено мисълта как ще се оправим без нея. И тя тръгна; след няколко забавни писъмца от места, посетени по пътя към Пентапол, много дълго време не чухме нищо от нея, нито за нея. Накрая един висш военачалник пристигна в отпуск от Пентапол и ни разказа, че една вечер Теодора не издържала тормоза на Хекебол, който се опитвал да я пази само за себе си като в клетка, и лиснала цяла кофа помия върху него, както бил облечен в брокатената си туника за вечеря. Той я изхвърлил веднага от дома си и дори не я оставил да си вземе малкото дрехи и скъпоценности. Военачалникът чул, че тя убедила капитана на един кораб да я вземе със себе си до Александрия в Египет, но не знаеше нищо повече за нея.

Онази Теодора, която се завърна, накуцвайки, в Константинопол много месеци по-късно, беше съвсем друг човек. Бедите, предречени й от сиро-финикиеца, се бяха струпали върху главата й в течение на една-единствена година и те явно трябва да са били ужасни. Нашата весела, самоуверена Теодора, която винаги споделяше с нас дори най-нелепите си и най-горчиви приключения, пазеше пълно мълчание за преживяванията си в Египет и за унизителното си обратно пътешествие през Кесария, Антиохия и вътрешността на Мала Азия. Благодарение на нашите грижи тя възстанови здравето си, но дори когато вече изглеждаше съвсем добре външно, не се чувствуваше годна да поднови работата си в дома. „По-скоро бих прела вълна цял ден, отколкото да се върна към този начин на живот!“ — викаше тя. За голяма наша изненада Теодора наистина нае един чекрък и веднага захвана да се учи да работи с този навяващ меланхолия, макар и нелишен от полезност уред в уединението на своята стая. Другите момичета не й се смееха, защото тя бе тяхна приятелка и очевидно е била принудена да понесе страдания, просто надхвърлящи границата на човешката издръжливост. Така монотонният шум на чекръка можеше да се чуе в нашето заведение по всеки час на деня и на нощта, а когато някой клиент запитваше: „Няма ли да спре най-сетне този проклет писклив шум?“, момичетата отвръщаха: „Това е само нашата клета Теодора, която изкарва хляба си с честен труд.“ Но гостите приемаха тези думи като шега. След завръщането й те не я бяха виждали нито веднъж.