Робърт Грейвс - Велизарий

— А сега иди и си търси късмета, старче! Свободен си като птичка.

— Да! — извика другият. — Без пари, без дом, без очи, без слава!

Но един млад десетник излезе и им се скара:

— Вие сте като две зли животни, които никога не са вдигали глава от коритото с помия. Заповядвам ви веднага да отидете и да легнете по гръб върху настилката на Бронзовия палат. Взрете се в мозайките на тавана и разгледайте изобразените на тях битки. Ще видите големите победи при Десетия милиарнй и Трикамера, превземането на Неапол, отбраната на Рим, победата при Милвийския мост. От кого получава императорът на тези картини победните трофеи — царе, царства и всякакви най-високо ценени от монарсите съкровища? От същия този Велизарий, когото сега обиждате в неговата слепота, като му отричате всяка сянка от слава!

Велизарий обърна невиждащите си очи към десетника и каза:

— Тихо, добри човече! Нима един ненавиждан от императора човек трябва да бъде възхваляван от императорските войници?

А десетникът отвърна:

— Баща ми, воин от твоята лична конница, се би в Персия и Африка, и падна в Рим при защитата на мавзолея на Адриан. Като отричат славата ти, тези обесници позорят паметта на моя баща. Приеми това счупено копие, храбри човече, за да подкрепиш с него несигурната си крачка. Не ме е грижа дали някой ще ме чуе, когато казвам: «Славата не може да бъде угасена с нажежени игли.»

По празните улици се срещаха само боклукчии и бездомни просяци. Велизарий, стиснал тоягата в ръка, тръгна с многократни спирания по цветните мраморни плочки на Главната улица, следван от мен на известно разстояние. Когато стигна до статуята на слона, той спря да опипа с пръсти грубите крака на животното. Чух го да шепне несвързано: «Ето бегемота, който съм създал, както и тебе; той яде трева като вол. Краката му са като медни тръби; костите му са като железни пръти. Това е върхът на Божиите пътища.»

После започна да говори по-свързано, цитирайки пак от същата книга: «Ето, аз викам: неправда и никой не слуша; крещя, и съд няма. Той ми прегради пътя, и не мога да премина, и върху пътеките ми спусна тъма. Свлече от мен славата ми.»

Тогава се обадих тихичко зад него и казах:

— Господарю, аз съм Евгений Евнуха. Милата ми господарка Антонина ме изпрати тук да ти стана водач.

Той се обърна, протегна ръка да улови моята, притегли ме към себе си и ме прегърна. После ме запита разтревожен как е господарката и аз му предадох тъжните й уверения в любов. Докато вървяхме, Велизарий изяде белия хляб и плодовете, които тя му бе пратила за закуска.

Той поиска да го заведа в предградието Влахерна и тръгна с такава широка крачка през пустите площади и улици, че сякаш не аз, а той бе водачът. Никой не ни обърна внимание. Източният вятър донесе уханието на топъл хляб от градските фурни, което той долови, а когато минавахме през пристана в Зевгма, подуши с носа си и каза:

— Усещам мириса на канела, сандалово дърво и моряци. Тази слепота ще ме направи цяло куче.

Най-после стигнахме до манастира «Свети Вартимей» във Влахерна. Велизарий почука с тоягата си на задната врата и един послушник му отвори.

Велизарий поиска да се срещне с игумена, но послушникът каза:

— Той се занимава със сметките си. Не мога да го безпокоя за такъв като тебе.

— Предай му, моля ти се — рече слепецът, — че името ми е Велизарий.

Послушникът взе това за шега и се засмя, защото Велизарий беше облечен е плебейска туника, замърсена от престоя му в тъмницата, а очите му бяха превързани с мръсен парцал.

— А пък моето е апостол Петър! — пошегува се послушникът.

Зад вратата ми се мярна монахът Улиарис, запътил се нанякъде по коридора. Извиках му:

— Брате Улиарис, идвай на помощ!

Улиарис изтича към вратата. Като видя каква участ е сполетяла Велизарий, той се разрида горчиво и възкликна:

— О, скъпи приятелю! О, скъпи приятелю! — Просто не можеше да намери други думи.

— Улиарис, любими мой другарю — каза Велизарий, — иди, моля те, при твоя преподобен игумен и вземи от него една моя вещ, която заех някога на неговия предшественик с уговорката да ми бъде върната, когато ми потрябва. Става въпрос за дървения тас за милостиня на свети Вартимей, вашия патрон — сега той ми е необходим.

Улиарис отиде при игумена, който отначало не искал да върне таса. Той възразил, че това било свещена реликва, която не бивало да бъде докосвана от мирянски ръце, освен това носела големи доходи на манастира, пък и императорът щял да се ядоса, като научи за проявеното към Велизарий милосърдие. Улиарис казал на игумена: