Робърт Грейвс - Велизарий

— Имате ли добра вест за нас, моряци?

Носи нещастие, ако в морето се зададе въпрос за друга вест освен добра.

Помощник-капитанът на кораба се провикна в отговор:

— Вестта е наистина добра. Чудовището е мъртво.

— Кое чудовище, добри човече? — извиках аз.

До мен долетя неразбираем вик. Корабът се отдалечаваше бързо, но аз повторих с още по-висок глас:

— Кое чудовище?

Един от моряците сви ръцете си на фуния и изрева в свирещия вятър:

— Perierunt ambo! — което ще рече „и двете са мъртви“.

И до нас се донесе гръмогласен смях, но това беше всичко.

Отгатнахме правилно името на едното от двете чудовища, това на кита Порфирий, но за другото се правеха най-различни предположения. Значи Порфирий бе намерил най-сетне гибелта си! Разказът, който чухме в следващото пристанище, беше доста невероятен. Всички знаехме, че поради тясното си гърло Порфирий се хранеше само с дребни животинки, а сега твърдяха, че бил преследвал едно стадо делфини до плитчините при устието на река Сангарий (която се влива в Черно море на около сто мили източно от Босфора), където погълнал около дузина и предъвквал костите им, когато най-неочаквано заседнал в една плитчина недалеч от брега. В действителност според мен Порфирий и делфините са преследвали голямо ято дребна риба и китът е бил подмамен в плитки води от делфините. Така или иначе, рибарите от околността надошли с лодките си и нападнали Порфирий с брадви и лодкарски куки. Той бил така здраво заседнал в тинята, че не могъл да измъкне опашката си и да им види сметката. Техните оръжия се оказали обаче безсилни срещу него, затова го омотали с дебели въжета, закачили един скрипец на някакво голямо дърво до брега и го издърпали на сушата. После извикали войниците от един съседен пост и те го довършили с дългите си копия. Порфирий бил дълъг четирийсет и пет стъпки и широк в най-дебелата си част петнайсет. Той осигурил прехраната на целия район за месеци наред — месото, което не успели да изядат прясно, било опушено и осолено. В месестата част на главата му — всъщност на главата й, защото Порфирий се оказал самка, намерили забита дълга стрела с бели пера, без съмнение същата, която бе изстрелял някога Велизарий, но в гърлото й нямало и следа от боядисано в синьо копие.

Другото чудовище, за което бе споменал морякът, съвсем не бе чудовище за господарката. Вестта не само не беше добра — това бе всъщност най-лошата вест, която можехме да получим от столицата: умряла беше Теодора. Язвата, появила се внезапно на гърдата й, се разпространила много бързо по цялото й тяло и тя умряла, запазвайки присъствие на духа, след неколкоседмично боледуване и мъчителни болки.

Нашата скръб бе примесена с удивление. Спомнихме си, че първата поява на кита в проливите бе съвпаднала с деня, в който Теодора пристигна за пръв път в столицата с баща си Акакий, а сега и двамата бяха умрели в един и същи час; освен това в същия ден, когато Велизарий и опълчението на сините бяха преследвали и ранили Порфирий, Теодора получи страхотно главоболие, което не бе престанало да я измъчва оттогава. Не беше ли Порфирий нейният зъл дух?

Господарката Антонина веднага си сложи траур за Теодора и принесе в жертва един черен овен, отправяйки езически молитви за душата й. Тя каза: „Християнският бог е бил вече умилостивен с многобройни литургии, ала Теодора почиташе тайно и старите богове.“

Все пак ние продължихме пътуването си, понеже господарката смяташе, че след като е стигнала дотук, би трябвало да направи поне опит да вразуми Юстиниан във връзка с войната в Италия.

Господарката завари императора далеч не опечален от смъртта на Теодора, а весел като малко момче, чиято дойка или майка се е разболяла ненадейно и го е оставила да върши каквото си поиска. Той отстрани от заеманите постове всички свещеници с монофизитски уклони, покровителствувани дотогава от Теодора. Освен това, макар и вече на шейсет и пет години, Юстиниан се отдаде на безогледен разврат, решен да навакса всички години на въздържание под зоркото око на Теодора. Мъжката му сила не го остави още цели петнайсет години. Негови хора непрекъснато претърсваха пазарите на роби за красиви момичета, но той не пощади и дъщерите на много от придворните дами на Теодора. На внучката на сияйната Хрисомало, която приемала с отвращение ласките му, василевсът любезно заявявал: „Баба ти беше същата, миличка, но изпълняваше всичките ми желания, защото знаеше, че това е нейно задължение!“