Робърт Грейвс - Велизарий

Тотила вдигна обсадата на другия ден и се оттегли към Тибур, след като разруши всички мостове на Тибър северно от Рим, с изключение на Милвийския, който бе вече завзет от Велизарий. Тотила бил принуден да понесе яростните упреци на оцелелите благородници от неговото обкръжение, че е бил подведен от писмото на Велизарий да пощади Рим от пълно разрушение. Ако бил изпълнил първоначалната си заплаха да изравни целия град със земята, казвали те, войната нямало да вземе такъв лош обрат за готите. Но когато пристигнал в Тибур, той ги запитал: „Ами ако и Тибур беше изравнен със земята? Хайде, хайде, благородни воини, пропускът в Рим — ако това наистина е пропуск — е ваш! Защото аз възложих на всеки от вас да срине част от защитната стена на Рим, но ви домързя и не свършихте работата си докрай. За щастие същото нещо сте сторили и тук, така че заслугата за бързото възстановяване на стените на Тибур ще бъде ваша, както и вината за провала в Рим. А сега на работа, и нека потомството възхвали един ден вашето име!“

Този път Велизарий успя да намери майстори за направата на нови порти. Скоро работата бе свършена и портите бяха поставени по местата им. Преди края на февруари той можа да изпрати връзка ключове на Юстиниан в Константинопол и в замяна поиска подкрепления, с чиято помощ да възвърне на империята цяла Италия, и пари, за да заплати на предвожданите от него войски. „Който дава навреме, дава двойно — писа Велизарий, — и аз се надявам да се отплатя твърде скоро с личната особа и съкровищата на още един пленен крал.“

Той писа не един път, а три пъти, а и господарката писа на Теодора. Не получиха нито отговор, нито подкрепления. Като остави необходимите гарнизони в Остия и Цертумцеле, Велизарий почувствува по-остро от всякога липсата на достатъчно войска и вече плащаше не само на личната си конница, но и на редовната армия от собствения си джоб. Беше невъзможно, макар че опита и това, да обложи дори с минимален данък обеднелите италийци. Те нямаха нито пари, нито нещо друго, което да може да се размени срещу пари.

Най-после Юстиниан отговори, че е изпратил многочислена войска в Италия под предводителството на Валериан. Заповядваше на Велизарий и на Йоан Кървавия (които не се бяха срещали от три години) да се помирят. Искаше от тях да обединят силите си в Тарент, където подкрепленията трябвало вече да са пристигнали.

Валериан остана обаче месеци наред на другия бряг на Адриатическо море, като отдели само триста човека за служба в Италия. Вината не беше негова: Илирия бе станала отново обект на грабителски нападения — този път не от българи, а от славяни, нахлули на огромни, недисциплинирани пълчища, а Валериан имал нареждане да не напуска Дирахий, преди да е отминала опасността. Военачалникът на имперските войски в Илирия не смеел да поеме риска от едно сражение със славянските орди и вместо това ги следвал по петите от място на място. Предпазливостта му се дължала на бунтарското настроение на войниците, които не били получавали заплата от няколко месеца и като компенсация грабели ограбените вече села. Целият диоцез изпаднал в положението, описано някога от юдейския пророк Йоил:

„Каквото остана от гъсеници, изядоха скакалци; каквото остана от скакалци, изядоха червеи; а що остана от червеи, доядоха бръмбари.“

Ние не знаехме нищо за това нахлуване на славяните, нито за забавянето на Валериан и отплувахме за Тарент с радостно сърце. С нас бяха всички войници, които можехме да си позволим да отделим от гарнизоните — някакви си седемстотин конници и двеста пехотинци. Аз от своя страна не съжалявах, че се разделям с Рим. Когато напуснахме пристанището в началото на юни и се понесохме под напора на попътния вятър към Месанския пролив, всички ние се надявахме на скорошно и триумфално завръщане в Константинопол. След като минахме през пролива, нашите платноходи трябваше да бъдат теглени от галерите, за да преодолеят насрещния вятър при „подметката на ботуша“, както наричат обикновено тази част на Италия заради формата й върху картата. Бяхме взели курс към Тарент, който е разположен в основата на високия ток на ботуша. Но за да продължим това образно сравнение — не бяхме още отминали палеца, когато ни връхлетя страхотна буря от североизток, така че бяхме принудени да потърсим убежище в Котрона — единственото сигурно пристанище на стотина мили наоколо. Отначало нашето положение изглеждаше доста опасно: малобройна войска, неукрепен град, недалеч от готската армия, недостиг на брашно, нестихващ бурен вятър от североизток. Велизарий успя да склони работоспособните жители на града, мъже и жени, да помогнат на нашите пехотинци да заобиколят Котрона с ограда от колове и ров, а седемстотинте конници изпрати да защищават две тесни клисури в планинските вериги при свода на ходилото, които пазят пътя към Котрона. Но колкото повече оглеждаше местността, толкова повече я харесваше. Тя беше богата на пасища и гъмжеше от добитък. Велизарий подчерта пред своите военачалници, че планините я превръщат в естествена крепост, много по-подходяща за организиране на обединените войски от Тарент. „Щастлив вятър ни довея тук — каза им той. — Ето къде ще бъде сборният пункт на армиите.“