Робърт Грейвс - Велизарий

Междувременно Велизарий организирал малобройната си войска, към която Йоан Кървавия присъединил и своята, сведена сега до хиляда леки конници. Те отплували от Отранто и се отправили да помогнат на обсадения Росано, но ураган пръснал флотата и потопил няколко кораба. Няколко дни по-късно останалите се събрали при Котрона и още веднъж поели курс към Росано, който били отминали поради бурята. Този път обаче крал Тотила ги очаквал там, решен да предотврати стъпването им на брега. На тесния бряг били наредени в плътен боен строй неговите лични гвардейци; стрелците също били заели удобни позиции, така че всеки опит за слизане на брега щял да се равнява на самоубийство. Негостоприемното крайбрежие не предлагало други места за слизане на сушата. С болка в сърцето Велизарий отстъпил обратно към Котрона и оставил гарнизона да избира между смъртта и предаването. Към него спадаха и сто човека от храбрите му тракийски гвардейци.

Бил свикан военен съвет, който взел решение Йоан Кървавия и Валериан да нападнат с конницата съобщителните линии на Тотила, а Велизарий да се завърне в Рим, където да усили укрепленията и да вдъхне смелост на гарнизона. Войната все още не била загубена.

Точно тогава обаче пристигнало писмото от Константинопол. Веднага щом новината за отзоваването на Велизарий стигнала до Росано, градът се предал. Не след дълго вдигнала бяло знаме и Перузия, В Рим вестта също предизвикала неблагоприятни последици. Войниците в града вече се бунтували и убили новия си предводител, задето продавал на високи цени военните запаси на цивилни лица, но дисциплината била възстановена под командата на Диоген, един от малкото оцелели ветерани на Велизарий. Диоген се подготвил за очакваната обсада, като засял с пшеница всички градини и паркове и всички пустеещи земи в града. Въпреки че завърналият се от Росано крал Тотила завзел пристанището на Рим и по този начин прекъснал връзката му с морето, всички опити да щурмува градските стени оставали напразни. Това бе третата обсада на Диоген в Рим и той знаеше много добре как трябва да се отбранява. Но изходът този път бил предопределен, защото войниците от гарнизона загубили всяка надежда да получат помощ, когато научили, че Велизарий си отива.

Недоволството обхванало дори хората от личната му конница, които се оплаквали, че са били наети да служат славно под предводителството на Велизарий, а не да гният без заплата, без храна и без водач в опустошения Рим. Но не те, а една група исаври продали отново града на Тотила и градът сменил своите господари за четвърти път през последните няколко години. Отстъпващият гарнизон попаднал на засада и само стотина души се добрали благополучно до Цертумцеле, последната западна крепост на империята, чиято команда била поета от ранения Диоген. Все пак неголям брой ветерани от личната конница продължавали да бранят мавзолея на Адриан, отблъсквайки всички атаки, докато, много дни по-късно, не се предали и те, погнусени от необходимостта да ядат конско месо, но издействували предаването да стане с военни почести.

След това крал Тотила нахлул в Сицилия. Нашите войски се затворили в морските пристанища и го оставили да вилнее из цялата територия на острова. Италия бе изоставена в ръцете на готите — с изключение на някоя и друга малка крепост тук и там, и на Равена.

Когато Велизарий се завърна в Константинопол, Юстиниан му отправи първо най-долни обвинения, а после — каква нетърпима обида! — великодушно му прости. Велизарий съзнаваше, че е направил много повече, отколкото би могъл да очаква от един поданик най-алчният и най-капризен монарх, но единственият му отговор беше, че остава винаги верен слуга на императора. Неговата преданост и гордост не му позволяваха да отвърне по друг начин.

Освен това се оказа, че присъствието му в престолния град не е съвсем безопасно. В ход беше дворцов заговор, оглавен от един храбър и отмъстителен арменски пълководец, на име Артабан, който имаше за цел да убие императора и да постави на трона неговия племенник Герман, към когото той се бе отнесъл много лошо. Покушението бе отложено с няколко дни, за да се изчака връщането на Велизарий. Не че Артабан и неговите съзаклятници (към които се числеше и Марцел, началникът на дворцовата стража) разчитаха на съдействие от страна на Велизарий — познавайки добре неговата непоколебима вярност към престола, те решили, че ще е по-сигурно да убият и него. Нападателите му трябвало да го причакат в покрайнините, когато отива да поднесе своите почитания в двореца. Когато Герман бил поставен в течение на заговора, той привидно се съгласил, но побързал да уведоми Юстиниан, тъй като бил ужасен от този позорен план. Заговорниците бяха задържани в деня на пристигането на Велизарий, така че той стигна до двореца невредим.