Робърт Грейвс - Велизарий

— Да пием до дъно, уважаеми! — заповядва Малт. — Време е да напълним пак чашите. Нека всички вдигнем тост за Рим, нашата обща майка-хранителка!

Симеон се съгласява смело:

— Готов съм, учителю. Това вино не отстъпва по количество и по качество дори на виното, което се е леело на сватбата в Кана Галилейска; а колкото до рибата, право да си кажа, и двете чудодейни риби не биха могли…

Така разпрата е още веднъж избягната, но Модест не успява да се въздържи да не подхване отново темата за непобедимите римски легиони.

— Кажете ми, мои високоучени приятели от онзи край на масата и мои храбри и достойни приятели от този: каква е била тайната за безпримерния успех на римските воини? Обяснете ми! Защо са печелили битка след битка в пясъците на Юга, в снеговете на Севера или срещу татуираните брити и облечените в сърма и злато перси? Как така Рим, столицата на света, не е имал нужда от стени и защо единствените крепости в цялата империя са били малките укрепления на далечните граници? Защо? Ще ви кажа защо, мои учени и храбри приятели. Причините са три. Първо, тези римляни са се уповавали на собствените си, видими богове-покровители, златните орли на своите легиони, които ги закриляли и на свой ред били закриляни от тях, а не на някакво въображаемо божество в небесата над облаците. Второ, за хвърляне на метателни оръжия — остри копия, те се уповавали на собствените си силни десници, а не на несигурната тетива на лъка; тези десници владеели до съвършенство късия пронизващ меч, оръжието на храбрия, цивилизован мъж, а не дългото копие на страхливците или тромавата брадва на варварите. Трето, уповавали се на собствените си яки нозе, а не на плашливите конски крака.

— Хо-хо-хо! — смее се Бесас. — Уважаеми домакине, достопочтени ми Модест, ще ми простиш ли за откровеността, ако ти кажа, че наговори маса глупости? Ще предоставя на по-религиозно настроените между нас да оспорват твоите твърдения за божественото могъщество на орлите — лично аз съм убеден, макар и да не съм много вещ по тези въпроси, че тези думи са не само светотатство, но преувеличение, ще ти изкажа обаче най-енергичните си възражения по останалите въпроси. На първо място, ти, доколкото разбирам, презираш лъка като напълно безполезно оръжие… — Нима не мога да се позова на авторитета на Омир, който описва как най-благородните от неговите герои водят в Троя ръкопашен бой (слезли от колесниците си) с копия и мечове? В Троя лъкът е оръжието на женствения и лукав Парис, както и на Тевкър от Саламин, който се гушел зад щита на брат си Аякс и когото по-късно отказали да приемат с почести в родния му, ухаещ на теменуги островен град, защото не отмъстил за смъртта на брат си Аякс, както би постъпил всеки достоен воин на меча и щита. В единствения пасаж от божествените творби на слепия Омир, където се среща думата „стрелец“, тя е употребена с презрителен присмех. В единайсетата песен Диомед нарича Парис „стрелец, шут, къдрокос красавец, който се зазяпва по момичетата“ и от всички тези прозвища „стрелец“ е най-обидното. В поемите на Омир стрелецът, повтарям, се гуши зад щита на приятеля си, зад някоя могила или зад надгробен камък, а воинът на меча и щита се отвращава от него поради стремежа му към нечестно придобити успехи в боя (в който всъщност изобщо не влиза). Не е ли това самата истина, о учени мъже? Малт, Симах, Палеолог, бъдете мои съдници!

Учените мъже признават, че Модест цитира и тълкува правилно Омир. Бесас обаче сумти и продължава да иска обяснения:

— Кажи още нещо за римските воини от твоя Златен век. Уповавали се на краката си, така ли? Може би просто защото са били толкова лоши ездачи?

Очите на Модест започват да мятат искри:

— Пехотинецът е всепризнат цар на бойното поле. Конете са подходящи за разузнавачи, за бързото пренасяне на военачалниците и техните щабове от едно място на битката до друго, както и за теглене на товарни коли и стенобойни машини, и още нещо — да, тук мога да ти направя отстъпка, — не е зле във всяка голяма пехотна единица да се включат известен брой конници, които да разпръснат неприятелските нападатели, способни да причинят с фланговите си атаки неприятности на нашите уверено крачещи напред легиони. Но древните римляни са изпитвали такова презрение към конницата, че веднага щом блестящите им завоевания позволявали това, те са принуждавали победените народи да вършат тази черна работа вместо тях, също както спрели да орат сами нивите си или да садят зеле, предоставяйки тези занимания на робите и на хората от нисшите раси. Така ли е, Малт, Симах, Палеолог?