Робърт Грейвс - Велизарий

— Това би означавало всъщност — продължи той — да навредиш на самия себе си и на василевса. Може да ми се присмиваш, че не съм нищо повече от теоретик на военното изкуство, но няма никога да се съглася с план на действие, който е готов да пожертвува Ариминий за лично отмъщение.

Велизарий вдигна вежди при това избухване.

— Достопочтени шамбелане — отвърна той, — не е ли по-милосърдно да осъдим една простъпка едва когато тя бъде извършена?!

И тъкмо се готвеше да изложи своето мнение какво трябва да се направи, когато съветът бе прекъснат от току-що пристигналото съобщение на Йоан Кървавия, което един храбър исаврийски воин бе успял да промъкне през линията на готите. То гласеше, че Ариминий може да издържи най-много още седем дни, след което гладът щял да го принуди, да се предаде.

Едва сега Велизарий изрази своето становище, а именно, че обсадата на Ауксимум трябва да се задържи с помощта на немногобройни сили — не повече от хиляда души, — разположени на двайсет мили от града, а всички останали трябва час по-скоро да се притекат на помощ на Йоан и неговите хора. Единствената надежда да заставим Витигес да вдигне обсадата е да го заблудим по отношение на нашата численост, затова трябва да разделим армията на три колони и да потеглим незабавно за Ариминий. Едната колона, предвождана от пристигналия неотдавна Мартин, трябва да тръгне нагоре по брега, съпровождана от флотата под командата на Хилдигер. Нарзес и Велизарий, заедно с преобладаващата част от конницата, ще поемат пътя по билото на Апенините навътре в страната. Този план бе посрещнат с всеобщо одобрение; потеглихме още същата сутрин. Господарката тръгна на кон с Велизарий и Нарзес, а аз я следвах, яхнал муле. Преходът бе много труден; особено ни измъчваше жегата — бе юли месец и от скалите и пиниите не долиташе никакъв полъх на вятър. Планинските селца по пътя ни бяха населени с изпаднали, полугладни диваци, които не само не бяха християни, но не бяха приели дори вярата в олимпийските богове и продължаваха да се кланят на мрачните си туземски божества. Долините обаче гъмжаха от дивеч и нашите съгледвачи се наловуваха на воля. Един от тях застреля дори мечка — мислехме, че това животно е изчезнало в Италия още по времето на император Август. На петия ден, след като бяхме изминали двеста мили, хранейки се главно с войнишки сухар и солено свинско, пристигнахме в Сарсина, която се намира само на един ден път западно от Ауксимум. Тук нашите съгледвачи се натъкнаха внезапно на един продоволствен отряд на готите и го прогониха, нанасяйки му немалко загуби. Велизарий, който водеше колоната, можеше лесно да ги излови всичките, но предпочете да ги остави да избягат и да разпространят тревожната вест за настъплението ни.

Крал Витигес, получил силно преувеличена представа за нашата численост от бегълците, очаквал, че ще се спуснем по долината на Рубикон и ще го нападнем от северозапад. Но следващата вечер видял на запад далечните отблясъци на нашите лагерни огньове, които нямали чет: всеки войник получил нареждане да запали по един огън и да го поддържа цяла нощ, без да жали дървата. На югоизток проблясвали огньовете на друга огромна, както му се струвало, армия — това била колоната на Мартин. А при пукването на зората цялото море било покрито с кораби; въоръжени галери се приближавали заплашително към пристанището. Изпаднали в паника, готите напуснали своя лагер. Никой не слушал заповедите, обхванат от една-единствена мисъл — как да стигне пръв до Емилиевия път и до Равена. Ако Йоан Кървавия е бил в състояние да ги нападне в този момент, сигурно е щял да удържи решителна победа, но хората му били толкова отслабнали от глад, че не могли да се качат на конете си, които също били само кожа и кости, тъй като в Ариминий нямало почти никаква паша.

Хилдигер слязъл на брега с един отряд моряци и завзел неприятелския лагер, където намерил немалко съкровища и петстотин тежко ранени готи. Велизарий пристигна чак по пладне. Буйният и неразумен Улиарис, който бе пътувал с Хилдигер, казал на Йоан, че Велизарий, ядосан от неговото неподчинение, бил отправил много груби упреци към Нарзес, задето настоявал да се тръгне незабавно към Ариминий. Улиарис искал само да се пошегува, но Йоан Кървавия приел думите му сериозно, като изречени от устата на един от най-старите приятели на Велизарий, и се разгневил страшно.

Велизарий го поздрави малко сдържано, но като видя колко бледо и изпито е лицето му, каза само: