Робърт Грейвс - Велизарий

— Този човек е полудял! — извиках аз.

Тя позна кобилата:

— Не, не е полудял, добри ми Евгений. Това е нашият Хорсомантис, тръгнал да си отмъщава за оскърблението, нанесено на пищяла му.

В това време Хорсомантис се озова притиснат между два вражески отряда, но си проби път невредим през по-близкия, служейки си този път с копието и меча. Нададохме радостни възгласи, защото видяхме, че бе най-после в безопасност, стига да пожелаеше това. Господарката даде заповед да се започне усилена стрелба с балистите, която да улесни завръщането му, но окуражен от нашите възгласи, той реши да продължи да се бие. Отново обърна коня и изчезна от погледа ни, подгонил част от врага пред себе си, но преследван от останалите. Дълго време още до нас долитаха далечни викове и крясъци, докато битката продължаваше все по-близо до техния лагер.

Накрая един мощен радостен вик на готите недалеч от коловата им ограда ни възвести, че Хорсомантис не е вече между живите. Докато мнозина християни се кръстеха и отправяха молитви за спасението на душата му, господарката се провикна по езически:

— Заклевам се в тялото на Бакх и в тоягата на Херкулес, това се казва разярен мъж!

Новините от Африка през пролетта на същата тази година бяха наистина печални. Соломон бе изпратил неотдавна от Нумидия една колона императорски войски срещу Стотцас, но Стотцас успял да ги убеди да се присъединят към метежниците, въпреки уронения си престиж след понесеното от Велизарий поражение. С изключение на градовете Картаген, Хипон Регий и Хадрумет целият диоцез бе отново загубен за Юстиниан. Едно нещо е обаче да си победоносен главатар на бунт и съвсем друго да управляваш диоцез — скоро Стотцас установил, че няма голям авторитет сред хората си, които се оплаквали, че не им давал редовно дажбите и заплатата, нито се грижел за техните удобства, и че сега не били много по-добре, отколкото преди. По-късно научихме, че Юстиниан е изпратил племенника си Герман да обяви от негово име амнистия на всички изменници и че бунтовниците намерили това предложение за много изгодно, тъй като то включвало обещание за изплащане на възнагражденията, полагащи се за всички месеци на метежа. Силите на Стотцас започнали постепенно да се топят. Най-после до нас стигна вестта, че Герман е нанесъл поражение на Стотцас и неговите мавърски съюзници на бойното поле, че Стотцас е избягал във вътрешността на Северозападна Африка заедно с известен брой вандали и че навсякъде отново цари спокойствие, макар и целият диоцез да е доведен до просешка тояга. Велизарий писа на Герман и предложи последният да му изпрати като подкрепления херулите и тракийските готи, присъединили се към метежниците — в Италия нямаше закон, забраняващ причестяването на арианите, и той можеше да има голяма полза от тези сърцати мъже.

В Рим сега цареше пълен глад. Отчаяните жители на града дойдоха отново да молят Велизарий за още едно голямо сражение, което да сложи с един удар край на обсадата, независимо в чия полза. Те дори му заявиха: „Нашите мъки станаха толкова нетърпими, че ни изпълват със смелост и ние сме готови, ако настояваш, да грабнем оръжието и да тръгнем заедно с теб срещу готите. По-добре смърт от милостивия удар на меча или от пробождане с копие, отколкото от бавните, жестоки мъки на глада.“

Велизарий изслуша с болка това позорно признание, изречено от хора, които продължаваха да носят гордото име римляни. Той ги отпрати с думите, че ако преди дванайсет месеца бяха пожелали доброволно да изучат бойното изкуство, сега биха могли да му бъдат много полезни, но при това положение не могат да му свършат никаква работа. Велизарий съзнаваше добре, че на готите също не им е никак лесно — смъртоносната зараза бе стигнала и до техните лагери, които бяха нехигиенични, и бе взела многохилядни жертви. Освен това снабдяването им с хранителни припаси от север бе прекъснато поради наводнения и лоша организация. Но неговото собствено положение бе още по-лошо и ако подкрепленията, за които се говореше, че са на път, не пристигнеха в най-скоро време, той беше загубен.

Велизарий взе смелото решение да изпрати тайно две колони, всяка една по петстотин опитни бойци и хиляда римски новобранци, със задача да превземат с изненада укрепените градове Тибур и Терацина. Ако замисълът му успееше, той не само щеше да намали броя на гладните гърла, но и да се превърне от обсаден в обсаждащ, тъй като Тибур и Терацина пазеха пътищата, по които минаваха конвоите с храна на готите. Велизарий настоя господарката Антонина да напусне Рим с колоната за Терацина, откъдето да продължи за Неапол и да ускори изпращането на подкрепления за Рим веднага след като те пристигнат там. Всъщност той се безпокоеше за нейното здраве — голямото напрежение и лошата храна я бяха довели до крайно изтощение и тя често получаваше припадъци. А и да си единствената жена в един обсаден град, не е никак весело. След известно колебание господарката се съгласи да тръгне, решена по какъвто и да е начин да снабди града с храна, преди да е изтекъл един месец.