Робърт Грейвс - Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)

— Небеса! И всичките спечелени по честен начин?

— Всяка пара. Хората отправят молби и искат благоволения, а аз всякога им отговарям: „Не мога да обещая, че ще ти помогна!“ Тогава те казват: „О, не, не го и очакваме. Но, моля те, приеми този малък паричен подарък, загдето беше тъй любезен да ни изслушаш.“ Аз влагам парите в банката и се усмихвам любезно. Всички са твои, Цезаре, ако ги искаш. Знаеш го.

— Знам, Паласе. Но не подозирах, че си толкова богат.

— Никога не ми остава време да ги харча, Цезаре.

И това беше вярно. Палас се трепеше като корабен гребец. Обещах му да сторя така, че да не му се присмеят; и го посъветвах да приеме почетния ранг, но да откаже парите. Той склони и тогава аз най-сериозно уверих Сената, че Палас е напълно доволен от почетната титла, с която са го удостоили, и ще продължи да живее в предишната си бедност.

Но Сципион не падаше по гръб. Внесе предложение, умолявайки ме да настоя пред Палас да не отхвърля желанието на Сената и да приеме подаръка. Предложението бе прието. Но Палас и аз не отстъпвахме. По мой съвет той отказа на молбите ми и на тези на Сената и фарсът завърши с още едно предложение, внесено от Сципион и прието от сенаторите, с което Палас се поздравяваше за неговата старомодна пестеливост; тези поздравителни думи бяха дори изгравирани върху месингова плоча. Съгласни сте, надявам се, че глупаци излязоха накрая не Палас и аз, а Сципион и Сенатът.

Ограничих възнагражденията на адвокатите до сто златици на дело. Това се наложи, за да се предпазят хората от такива като Суилий, обвинителят на Азиатик, който бе в състояние да подведе съдебните заседатели към издаването на оправдателна или наказателна присъда с лекотата, с която един свинар води прасетата си към пазара. Суилий бе готов да поеме всяко дело, колкото безнадеждно да е, стига да получеше цялото възнаграждение: а то се равняваше на четири хиляди златици. Именно внушителната сума, както и увереността и красноречието, с което се обръщаше към съда, оказваха влияние върху съдебните заседатели. Случваше се естествено, дори и Суилий да не успее да спечели някое дело поради това, че вината на клиента му бе твърде очевидна, за да я прикрие; но за да не загуби благоразположението на съда, от което се нуждаеше при бъдещи дела, когато щеше да му се отдаде възможност ако не друго, поне да се пребори за оправдателна присъда, той направо помагаше на заседателите да вземат решение срещу неговия клиент. Веднъж дори стана истински скандал: някакъв богат конник, обвинен, че е ограбил вдовицата на един от своите освобожденци, заплатил на Суилий обичайната такса, а след това бе предаден от него по гореописания начин. Той отишъл при Суилий и си поискал обратно четирите хиляди златици. Суилий му заявил, че сторил каквото могъл и затова не бил в състояние да му върне парите — това щяло да послужи като опасен прецедент. Конникът се самоуби пред прага на Суилий.

Като намалих на адвокатите високите възнаграждения, които в републикански Рим са били обявени за незаконни, аз навредих на престижа им пред съдебните заседатели, защото след това вече съдът много по-лесно издаваше присъди в съответствие с фактите по делото. Подхванах нещо като война с адвокатите. Често, когато се готвех да присъждам по някое дело, усмихнато предупреждавах съда:

— Аз съм стар човек и търпението ми лесно се изчерпва. Присъдата ми ще облагодетелствува онази страна, която представи доказателствата си по най-краткия, най-откровения и най-разбираем начин, та бил той и уличаващ, вместо страната, която опропастява добрия изход на делото с неподходяща красноречива пледоария.

И цитирах, Омир:

Поощрявах съзнанието на нов вид адвокати, хора, лишени и от голямо красноречие, и недостатъчно обиграни в съда, но надарени със здрав смисъл, ясни гласове и дарба да свеждат делата до най-същественото в тях. Най-добрият представител от този вид се наричаше Агатон. Всякога бях готов да оправдая клиента му поради липса на доказателства, когато той защищаваше някое дело пред мен по характерния за него приятен, бърз, точен начин; правех го, за да поощря другите да му подражават.

Юридическият и правен институт на Телегоний, „тоя най-учен и красноречив оратор и юрист“, бе закрит преди около три години. Това стана така. Телегоний, дебел, забързан и ниско остриган, се яви веднъж пред апелативния съд, където председателствувах, в защита на своето лично дело. Осъден беше от един магистрат да плати тежка глоба на основание на това, че при спречкване подбудил един свой роб да убие някакъв ценен роб на Вителий. Докато чакал да го обръснат в бръснарницата, робът на Телегоний си придавал голяма важност, въобразявайки си, че сам е адвокат и оратор. Подхванал се спор между него и един роб на Вителий, които също чакал ред и бе известен като най-добрия готвач (след моя) в цял Рим — струваше най-малко десет хиляди златици. Робът на Телегоний с обидно красноречие взел да противопоставя артистичната стойност на ораторството на жалкото готварско изкуство. Готвачът на Вителий, който иначе не бил сприхав човек, изрекъл няколко припрени думи, като обяснил, че изобщо не може да се прави сравнение между домашните изпълнители на изящни изкуства и изящните изпълнители на домашни изкуства; и че очаквал ако не уважение, то поне учтивост от роби, по-незначителни от него; и че той струвал поне сто пъти повече от своя опонент. Ораторът, разгневен от симпатията, която готвачът извикал сред околните, грабнал бръснача от ръката на бръснаря и разрязал гърлото на готвача, викайки: „Ще те науча аз как се спори с човек на Телегоний!“ Телегоний съответно бил глобен с пълната стойност на убития готвач, на основание на това, че жестокостта на роба му се дължала на манията за непогрешимост при всеки спор, втълпена от института на неговите служители. А сега пък Телегоний се жалваше на основание на това, че на неговия роб не му било втълпено да убива насилствено, защото самото мото на института: „Езикът поразява по-силно и от острието“, постановявало недвусмислено служителите му да се придържат единствено към това оръжие при всеки спор. Изтъкваше и обстоятелството, че денят бил много горещ, робът бил засегнат жестоко от твърдението, че не струвал повече от сто златици — най-ниската оценка, която можеше да се сложи за дейността на един опитен служещ беше петдесет златици годишно — и че следователно единственото справедливо схващане по станалото било: сам готвачът си е изпросил смъртта с предизвикателното си държане.