Хедър Греъм - Златната невеста

— Не знаех с какво да почета една принцеса на Тара — заговори задавено той, — но отдавна бях забелязал, че ирландките обичат да украсяват косите си, затова се надявам подаръкът ми да ти хареса.

В очите на Иърин запариха сълзи. Тя вдигна дървения капак и сърцето й замря. Беше й все едно какъв подарък е избрал Олаф, достатъчен й беше милият му жест, но когато видя украшението, не можа да сдържи смаяното си възклицание. Никога не беше виждала такава красота! Искрящи смарагди и сапфири бяха монтирани върху златни верижки, преплетени в сложен орнамент, които се носеха от двете страни на главата.

— Благодаря ти — прошепна с треперещи устни тя. — Подаръкът ти е прекрасен…

— Е, не е чак толкова красив, колкото очите ти.

— Мога ли да те помоля за още един подарък? — попита колебливо тя.

— Слушам те?

— Много ми се иска да нарека сина си Лейт.

— Това е ирландско име — отбеляза невъзмутимо Олаф. Иърин го погледна е няма молба.

— Звучи почти като Лейф, а това име е норвежко. За ирландците ще бъде Лейт Мак Амхлоф, защото така се произнася името ти на майчиния ми език. А за норвежците ще бъде Лейф Олафсон. Моля те, Олаф! Много ми се иска да му дам името на брат си!

Олаф помълча малко, после се съгласи.

— Е, добре, ще го наречем Лейт.

По бузите й потекоха радостни сълзи и мъжът се протегна над спящото бебе, за да ги избърше. Дълбоко трогната, Иърин целуна дланта му. Ала преди да е успяла да каже нещо, вратата се отвори и Мойра влезе вътре, без много да се церемони.

— Милорд, Иърин има нужда от сън. Сега тя трябва много да почива. А пък в залата ви чака един луд, който твърди, че трябва веднага да види детето. Не мога да ви опиша как изглежда и на всичкото отгоре иска кралицата да изпие някаква отвара, която мирише ужасяващо.

Иърин и Олаф се спогледаха и избухнаха в смях.

— Мергуин! — извикаха в един глас.

— Кажете на лудия да се качи, Мойра — нареди развеселено Олаф. — Сигурен съм, че Иърин ще изпие с удоволствие отварата му, защото само тя е в състояние скоро да я изправи на крака. — Мойра се втурна да изпълни заповедта и Олаф се надигна с нежелание. — Не ми се иска да те напусна, Иърин, и ще кажа на друида също да не те безпокои дълго. — Поколеба се и продължи: — Знам, че имаш нужда от спокойствие, и тази нощ ще спя другаде.

Иърин се усмихна и поклати глава.

— Ще бъда много по-спокойна, ако те усещам до себе си.

— Е, щом е така… — Олаф се наведе и я целуна. — Разбира се, аз също предпочитам да спя, където ми е мястото.

След минута в спалнята влезе Мергуин. Той отиде право при леглото, огледа строго детето и заговори с обичайния си поучителен тон:

— Иърин Мак Ейд, ти ще ме слушаш и в продължение на три дни няма да ставаш от леглото. Само да си посмяла да се противиш…

— Ще направя, каквото казваш — обеща развеселено Иърин и проследи с умиление как старият й учител вдигна бебето и го отнесе в новата му люлка, украсена с гербовете на Норвегия и Ирландия.

После старият жрец седна до нея и тя изпи послушно отварата, която й беше донесъл. Ала накрая не можа да се удържи и бурно го прегърна.

— О, Мергуин, толкова съм щастлива!

Друидът я притисна до гърдите си и сърцето му натежа от болка. Изглежда, всичко се беше обърнало на добро. Защо тогава не можеше да се радва заедно с майката на това красиво детенце? Защото знаеше, че мракът все още я заплашва, а не можеше да открие пътя към светлината…

Проникването в града се оказа невероятно лесно и мъжът с мъка удържа тържествуващия си смях. Щом стигна в двора на резиденцията, той скочи от старата си кобила, натоварена с убити птици, и огледа с неохотно възхищение красивата постройка. Врагът му заслужаваше уважение. Ала омразата отново се върна в сърцето му. Горделивият вълк беше наредил да издълбаят герба му на всеки прозорец!

Мъжът не се боеше, че ще бъде разпознат, защото беше пожертвал великолепната си дълга брада и беше облечен в дълго монашеско расо, чиято качулка скриваше главата му. На ръка носеше голяма кошница, все едно беше лекар, ходил да събира билки. Освен това знаеше езика на местните хора.

Фригид излезе на пазара, продаде донесените птици, после отведе мърлявата си кобила до едно скрито място край крепостната стена и я завърза здраво. Върна се отново в резиденцията и необезпокояван влезе в голямата зала. Всеки, който имаше молба или оплакване, можеше да го стори. А всички, които желаеха, можеха да се нахранят до насита. В Дъблин никой не биваше да гладува.