Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Пристигнахме — каза Делтер, спирайки пред голяма сграда с врата, оградена от гранитни колони, пред която пазеха две въоръжени с автомати жени. Над главите им се виждаше гравиран в камъка надпис: „Женски съд“.

Съобщиха за нас и след минута се появи директорката на затвора, която се представи като Одет Вилесен и ме предупреди, взирайки се в мен с изпълнени с подозрителност птичи очи:

— Сара Габор пожела да ви види. Тя е трудна затворничка, господин Антиош. Не искам допълнителни усложнения.

Залата за свиждания беше обширна, мрачна и мръсна. Бе разделена на две по дължина от остъклена преграда. Одет Вилесен се обърна към мен.

— Правим изключение за вас, господин Антиош. Пак ви казвам. Сара Габор е опасна жена. Внимавайте.

Сара бе късо подстригана и изглеждаше бледа на неоновата светлина. Но по прекрасните очи разпознах моята красива и упорита дивачка от кибуца със щъркелите. Тя вдигна телефонната слушалка и каза:

— Не изглеждаш добре, Луи.

— Прекрасна си, Сара.

— От какво ти е този белег на лицето?

— Спомен от Израел.

Сара сви рамене.

— Така е, като си завираш носа навсякъде.

Носеше синя риза с широки ръкави. Искаше ми се да я прегърна, да прекарам устни по тялото й, по източените му и леки линии. Попитах:

— Как си, Сара?

— Горе-долу.

— Радвам се да те видя.

— Това виждане ли го наричаш? Никога не си имал чувство за реалност.

— Разкажи ми всичко, Сара. От момента на изчезването ти от Бейт Шехан.

— Дошъл си да ме шпионираш ли?

— Не, Сара. Точно обратното. Позволиха ми да те видя, защото им обещах да им предам информация, която ще те оневини.

— И какво смяташ да им кажеш?

— Всичко, което би доказало, че не си участвала в трафика на диаманти.

Сара отново сви рамене.

— Сара, дойдох да те видя. Но и да науча истината. Дължиш ми я. Тя може да ни спаси, и двамата.

Сара се разсмя и ми хвърли леден поглед. Бавно извади от джоба си пакет цигари, запали и започна:

— Ти си виновен за всичко, Луи. Набий си го в главата. Ти, чуваш ли? Последната вечер в Бейт Шехан, когато ми разказваше за пръстените, си спомних някои неща, на които не бях обърнала внимание. След смъртта на Идо, докато подреждах гаража, в който лекуваше щъркелите, открих в една тайна ниша стотици окървавени пръстени. Тогава не се замислих откъде са се взели, но от уважение към паметта му оставих торбичката в нишата. После забравих тази подробност.

Когато ти изказа предположението, че в пръстените се съдържа послание, нещо ми прищрака. Разбрах, че Идо е открил това, което ти търсеше. Затова се бе снабдил с оръжие и изчезваше по цели дни. За да убива щъркелите и да прибира пръстените.

През онази вечер реших да не ти казвам нищо. Търпеливо изчаках да мине нощта и когато ти тръгна към летището „Бен Гурион“, отидох в гаража, извадих пръстените и отворих един с клещи. В ръката ми изпадна диамант. Отворих друг пръстен, после още един. И всеки път намирах диаманти. Изсипах торбата и се разкрещях от щастие. Вътре имаше поне хиляда пръстена.

— И после?

— И после бях богата, Луи. Разполагах със средства, за да избягам, за да забравя рибата, калта и кибуца. Но първо исках да съм сигурна. Взех малко багаж и оръжие и отидох в Нетания, столицата на диамантите.

— Знам, бях там.

— Там продадох един диамант на един бижутер, който не ми плати много, но не можа да скрие изключителното качество на камъка. Горкият старец! Вълнението бе изписано на лицето му. Разбрах, че притежавам голямо богатство. В онзи момент бях толкова възбудена, че дори не се сетих за откачалките, които пренасят диаманти в пръстени на щъркели. Мислех само за едно: тези хора бяха убили брат ми и търсеха диамантите. Наех кола, отидох на „Бен Гурион“ и взех самолет за Европа. След това направих още един курс и скрих и останалите камъни на сигурно място.

— После?

— Измина една седмица. Независимите производители обикновено продават камъните си в Анверс. Затова трябваше да отида там и да ги продам бързо и дискретно.

— Ти… въоръжена ли беше?

Сара се усмихна.

— Господин глок е винаги с мен.

За миг си помислих: „Сара е луда.“

— Реших да продавам по десет-петнайсет диаманта през ден. Първия път попаднах на един стар евреин, от когото получих 50 000 долара за няколко минути. След това смених търговеца и изкарах с 30 000 повече. Третия път, докато отварях плика, някой постави ръка на рамото ми. Чух думите: „Не мърдайте. Арестувана сте.“ Усетих дулото на оръжието му в гърба си. Откачих, Луи. За част от секундата видях как всичките ми надежди рухват, как изчезват парите ми, щастието ми, свободата ми. Извадих глока и се обърнах. Не исках да стрелям, само да сплаша жалкото ченге, което си въобразяваше, че може да ме спре. Но глупакът бе насочил към мен деветмилиметрова берета с вдигнат предпазител. Нямах избор. Стрелях само веднъж, право в челото му.