Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

В единайсет часа още веднъж се обадих на международните справки. Секунди по-късно набрах дванайсетте цифри на болницата в Монтрьо, където бе аутопсиран Макс Бьом, и поисках да говоря с д-р Катрин Варел. След минута чух енергичното й „Ало“.

— Луи Антиош на телефона, доктор Варел. Може би си спомняте за мен?

— Не — отвърна жената.

— Срещнахме се преди малко повече от месец във вашата клиника. Аз съм човекът, открил тялото на Макс Бьом.

— А да. Орнитологът.

Не разбрах дали имаше предвид мен или Бьом.

— Именно. Доктор Варел, имам нужда от някои сведения, свързани с тази смърт.

Чух металното щракане на запалка.

— Слушам ви. Стига да мога да ви помогна…

Готвех се да започна, когато си казах, че думите ми ще й се сторят напълно нелепи.

— Не мога да ви обясня по телефона. Трябва да ви видя възможно най-скоро.

Катрин Варел беше хладнокръвна жена. Тя отговори, без да се колебае:

— Елате следобед, ако можете. Около обяд има самолет от Орли за Лозана. Ще ви чакам в клиниката в три часа.

— Ще дойда. Благодаря, докторе.

Преди да тръгна, набрах номера на д-р Джуров в София. След седемнайсет иззвънявания чух сънливия му глас.

— Ало?

— Докторе, Луи Антиош се обажда, човекът с щъркелите.

След миг мълчание Джуров каза:

— Антиош? Много мислих за вас след срещата ни. Все още ли разследвате смъртта на Райко?

— Повече от всякога. И мисля, че открих убиеца му.

— Открили сте…

— Да. Поне следата му. Убийството на Райко е дело на хора, създали съвършено организирана система, чиято същност все още ми убягва. Но съм сигурен в едно: мрежата се разпростира по цялата планета. Други подобни престъпления са били извършени в други страни. За да спра това клане, имам нужда от помощта ви.

— Слушам ви.

— Необходима ми е групата HLA на Райко.

— Нищо по-лесно. Все още пазя доклада от аутопсията. Един момент.

Чух го да отваря чекмедже и да разлиства доклада.

— Ето. Според международния код става дума за типа HLA AW 19,3 — B 37,5.

Същата група като на Гомун. Подобно съвпадение не можеше да е случайно.

— Рядка ли е тази група или има някакви по-особени характеристики?

— Нямам представа. Това не е по моята специалност. А и съществуват безкрайно много тъканни групи и…

— Имате ли достъп до факс?

— Да.

— Можете ли да ми изпратите още днес по факса доклада от аутопсията?

— Разбира се. Какво става всъщност?

— Запишете си първо координатите ми, докторе.

Продиктувах му номерата на личните ми телефон и факс, после продължих:

— Вижте, Джуров. Има един хирург, който краде сърца. Лично присъствах на аутопсията на момиченце, чието тяло не се различаваше от тялото на Райко. Човекът, за когото ви говоря, е чудовище, див звяр, но в действията му има скрита логика, разбирате ли?

— Знаете ли му името?

— Не. Но вие бяхте прав — той е изключителен професионалист.

— От каква националност е?

— Може би френска. Във всеки случай говори френски без акцент.

Джуджето сякаш размишляваше. После попита:

— Какво смятате да правите?

— Да продължа да търся. Всеки момент очаквам нова информация.

— Обадихте ли се в полицията?

— Още не.

— Антиош, искам да ви попитам нещо.

— Питайте.

По линията имаше смущения. Джуджето заговори по-силно.

— Когато ме посетихте в София, ви казах, че лицето ви ми напомня някого. Дълго мислих на кого и реших, че на един лекар, с когото се запознах в Париж. Имате ли лекар в семейството?

— Баща ми беше лекар.

— И се казва Антиош?

— Разбира се. Джуров, нямам много време. Сърцето ми се бе качило в гърлото. За пореден път споменаването на баща ми предизвикваше у мен някакъв глух страх.

Джуджето продължи:

— В Париж ли е работил през шейсетте години?

— Не. Баща ми винаги е работил в Африка.

— Жив ли е още? Жив ли е баща ви?

— Загина в пожар в последния ден на 65-а. Майка ми също. Брат ми също. Всички са мъртви. И тримата.

— В този пожар ли изгорихте ръцете си?

Тряснах слушалката. Не разбирах въпросите на джуджето. Как би могъл да се срещне с баща ми в Париж? Джуров беше следвал във факултета на улица Сен-Пер, но през шейсетте години трябва да е бил още дете.

Единайсет и половина. Взех такси и отидох на летището.

В Лозана наех кола и тръгнах към Монтрьо. Мъчеше ме безпокойство, породено от въпросите на Джуров. А и бях объркан от сложната ситуация, в която се намирах, тревожеше ме усещането, че трябва да действам бързо.

Доктор Варел ме очакваше в клиниката с цигара в ръка. Започнах без предисловия: