Жан-Кристоф Гранже - Полетът на щъркелите

— Четох за това във вестниците.

— Историята не свършва дотук, Луи. Човекът, който се опита да ме арестува, е бил швейцарски федерален агент на име Ерве Дюмаз. Запитах се: защо някакъв си инспектор от Монтрьо ще ме проследява до Анверс, след като никой не знае, че съм в Белгия? Тогава си спомних за „странното ченге“, за което ми бе споменавал, и разбрах, че ти си го изпратил. Ти, кучи сине.

Пребледнях и прошепнах:

— Ти беше в опасност. Дюмаз трябваше да те пази, докато се върна.

— Да ме пази? Още ли не си разбрал, че Дюмаз сътрудничеше на трафикантите?

Последните думи ме улучиха право в сърцето. Преди да отговоря каквото и да било, Сара продължи:

— Откакто ме разпитват, първо белгийците, после адвокатът Делтер, научих много за тези диаманти. Много повече, отколкото самата аз бих могла да им разкажа. Делтер дойде веднъж с един офицер от Интерпол, австриец, казва се Симон Рикиел. За да ме убеди да сътруднича, той ми разправи някои твърде поучителни истории. Например, че Ерве Дюмаз бил разпознат от много свидетели като човека, който всяка пролет придружавал Бьом в Анверс, където продавали малки диаманти, точно като моите. Започваш да схващаш, нали? Познавала съм наивници, но като теб — никога.

Сърцето ми биеше до пръсване. В същото време всичко ми се изясняваше — бързината, с която Дюмаз събра информация за стария Макс, убеждението му, че в основата на всичко е трафикът на диаманти, желанието му да ме изпрати в Централна Африка. Ерве Дюмаз е познавал Макс Бьом, но не е знаел как се пренасят камъните. И е решил да ме използва, за да открия изчезналите диаманти и начина на пренасянето им.

— Искам да ти помогна, Сара.

— Вече нямам нужда от помощта ти. Адвокатът ми ще ме изкара оттук. (Тя се засмя.) Не ме е страх от белгийците, нито от швейцарците. Ние сме най-силните, Луи. Не го забравяй.

Замълчахме. След малко Сара тихо каза:

— Луи, ние никога не сме си говорили за това.

— За кое?

— В твоята страна щъркелите носят ли бебета?

В първия миг не разбрах въпроса. После отвърнах:

— Да… Сара.

— Нашите щъркели ни донесоха само неприятности и смърт. Жалко, не бих имала нищо против.

— Против кое?

— Да имам деца от теб.

Скочих и опрях ръце на прозрачната преграда. Извиках: „Сара!“ Моята малка дивачка сведе очи и подсмъркна. После внезапно се изправи и прошепна:

— Изчезвай, Луи. Бързо, изчезвай.

След което се обърна и побягна.

— Искам да се срещна със Симон Рикиел.

Ицхак Делтер се намръщи.

— Рикиел? От Интерпол?

— Да — отвърнах. — Искам да разговарям с него. Бяхме в градината на затвора.

— Не беше предвидено така. С мен би трябвало да разговаряте, за да знам дали свидетелството ви е в интерес на клиентката ми.

— Не разбирате, Делтер. Нямам намерение да ви мамя. Имам само една цел — да смекча присъдата на Сара. Но този случай е с международен характер. Затова трябва да бъда изслушан и от човек от Интерпол, запознат със ситуацията.

Делтер изръмжа.

— Не си играйте с мен, Антиош. Никой не се подиграва безнаказано с адвокат от моя калибър.

— Спестете ми заплахите си и позвънете на Рикиел. Ще разкажа всичко пред двама ви.

Качихме се в колата на Делтер и потеглихме. По пътя адвокатът мълчеше. Спряхме пред огромна почерняла сграда, строена миналия век и разположена между две часовникови кули. Качихме се по широко стълбище, преминахме по безкрайни коридори и накрая влязохме в стандартен полицейски кабинет с мърляви стени, мижаво осветление и пишещи машини от преди войната. Делтер поговори няколко минути с двама мъже по ризи, с окачени през рамо магнуми 38. Запитах се що за сако би могло да прикрие подобно оръжие.

Единият от мъжете седна зад едно бюро и ми зададе обичайните въпроси: име, презиме, рождена дата, семейно положение… След това поиска да ми вземе отпечатъци. Протегнах ръце и му показах розовите си длани, гладки и анонимни. Той измънка някакви извинения и излезе от стаята. Междувременно и Делтер беше изчезнал.

Чаках доста дълго. Никой не благоволи да ми обясни какво точно. Седях и предъвквах угризенията си. Срещата със Сара ме бе разстроила.

По едно време се появи Делтер, придружен от странен тип — дребен мъж с очила с дебели рамки, облечен в пуловер на камионджия и панталони от рипсено кадифе, плюс, като капак, маратонки с дебели подметки. Делтер го представи.

— Това е Симон Рикиел, Луи. Офицер от Интерпол. Симон, това е Луи Антиош, свидетелят, за който ти говорих.