Север Гансовски - Винсент ван Гог

Мъжът е протегнал ръка към блюдото, жената го гледа тревожно, вече толкова изморен — кой знае защо той не отговори на нейния въпрос. Старец духа един картоф, замислена старица налива чай. На нея вече не и е до тези конфликти, които могат да възникнат между младите, тя знае, че дребното разногласие или дори скарване ще бъдат погълнати, отнесени от постоянния поток на живота, в който има късичка пролет, бързи мигове любов, а след това само работа, работа, работа…

Аз разпознавам лампата, висяща над масата, задимения таван, познавам самия мъж. Ето сега аз ще вляза при тях, той ще дояде бавно своята порция, след това ще стане, за да ми даде възможност да поговоря с художника. Той няма никакво образование, умът му не е изтънчен и бърз, но той излиза на тъмната улица, знаейки, че „така трябва“, за да се помогне на бедния чудак, който наема ъгълче у тях.

Тези селяни като че ли не са оставили нищо бляскаво, забележително на земята и в общия летопис на племената и държавите, но тяхното трудолюбие, неосъзнатата, почти механична упоритост, с които те се бореха за собствения си живот и живота на своите близки, позволиха на човечеството да преживее, да премине онзи най-опасен момент от историята, когато всичко се крепеше върху мускулна сила, когато човекът като вид в огромното си мнозинство попадна при условия може би по-лоши от тези на животните, когато епохата на биологическото му усъвършенствуване беше вече свършила, но все спи; не бяха настъпили другите фактори. На тях им беше трудно, на селяните, на тъкачите със сиви лица, но те ни позволиха да запазим човечността и да стигнем в бъдеще до възможностите на дълбокия, всестранен контрол над околната среда…

С трепет, с вълнение започвам да разбирам какво е извършил Ван Гог — художникът. Оставил ни е тях — тези прости работници, не е позволил те да потънат в забрава. Но нещо повече, той е намекнал, че за бъдещото изобилие от блага, от театри, стадиони, от възвисили се нагоре гравове-мегаполиси, какъвто например стана Париж около 1995-а, и за всякаквите други чудеса, каквито и по мое време още нямаше, ние сме задължени и ше бъдем задължени и занапред не на леещия си от нашето светило поток енергия, не на гигантските сили, задържащи заедно частиците на атомното ядро, а на човешкото сърце.

Дявол да ме вземе!… Хвърлям се във втората зала, в третата, обратно в първата. Разблъсквам хората, ту застивам на място, ту се затичвам. Гледам „Звездна нощ“, донесена в Лувъра от Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, и ми идва наум, че в звездите Ван Гог е виждал не само светли точки, както ние всички, но е прозрял огромните корони, простиращи се на милиони километри, съобразил е всеобщата връзка на всичко с всичко, поетичната зависимост на нашия живот от онези тайнствени процеси, които протичат в Космоса — зависимостта, която едва много години по-късно откри ученият Чижевски. И не само това! Осенява ме, че развивайки се от картина към картина, Ван Гог е предвидил проблемите, пред които човечеството ще се изправи чак столетие по-късно, когато природата, уж вече покорена, ни изигра нов номер, доказвайки, че не може да бъдеш неин господар, а само приятел и сътрудник. Аз виждам самостойната ценност на битието, сложността на вечно живеещата материя, напрегнато застинала в яркостта и резките контрасти на неговите натюрморти, чувствувам в големите му композиции пулса на биосферата.

А от пейзажите се лее зеленовато-жълтият дъжд от слънчеви лъчи, за който той ми говореше в Арл, кипарисите се увиват като луди, морето прелива от розовост и синьота и всичко това обещава настъпването на онези времена, когато човекът, освободен от грижата за хляб, ще разбере най-после колко е прекрасен светът, в който му е било съдено да се роди…

Какво да ви кажа? Целия ден прекарах в Лувъра, а вечерта седнах на една скамейка в Люксембургската градина и се замислих. Всичко това е много хубаво, картините — ето ги пред мене, ще предложа невиждана сума и ще мога да купя по-голямата част от тях, разбира се. Но, от друга страна, скоро хитлеристи с рогати каски ще наводнят Европа и редом с тези, които се борят против тях, ще се изправят произведенията на великите художници, писатели, композитори. В Холандия ще се създаде партизански отряд „Ван Гог“, томче „Писма“ ще намерят във вещевата торба на червеноармеец, убит на фронта при Ленинград. Жълто-зелената слънчева светлина ще бъде нужна на хората и през трудния следвоенен период, през петдесетте и шестдесетте години — сложни и тревожни. Нима ще се окажа такъв последен мерзавец, че да иззема Ван Гог от историята на човечеството, да го скрия точно през това време, когато има най-голяма нужда от него?