Север Гансовски - Винсент ван Гог

Тогава се удрям по челото, защото започвам да разбирам. Младежът се е промъкнал в италиано-американската Времева примка. Отишъл в Рим през епохата на цезарите, уредил там тези камеи — най-вероятно наистина при някой сенатор. След това обаче не се върнал с тях през Камерата, а намерил във Валчета храма, за които знаел със сигурност, че ще се запази до наши дни. И през нощта, за да не го види никой, скрил плячката си. После спокойно се завърнал в съвременността, сдобил се с четчици, с каквито си служат археолозите, отправил се за Валчета вече по шосето, облякъл синя престилка, взел лопатата, плюл си на ръцете и на другия ден надал вик за находката. Разбира се, за такива работи трябва да имаш характер — в древния Рим с пийналите гладиатори и всякакви градски мошеници слез залез слънце трябва добре да си отваряш очите. Велможите, естествено, си имат телохранители: а и римската стража не си поплюва. Но както се казва: който се страхува от вълци, да не ходи в гората. И какво се получило: камеите не минали през Камерата, лежали две хиляди години в стената, състарили се, което показали и апаратите.

Мисля си така, а после се прекъсвам. Нали учените също са изследвали скривалището и въобще цялото това място. Могли са да разберат, че е прясно разкопано… И веднага се поправям. Не, не е вярно. Важно е не кога го е разкопавал, а кога го е създал. А дупката в стената е направена именно преди двадесет века. Нали той я е пробил там, през първи век, тогава я е напълнил. Целият проблем се обръща с главата надолу. Да се доставят ценности от миналото в настоящето все пак е възможно. Само че трябва да се крият там, а да се „намират“ тук…

Какво казвате?… „Защо не са заподозрели този юначага при неговата външност?“ Ами защото такива птици като „археолога“ и нас с Кабюс въобще в целия свят останаха малко. Народът стана доверчив, всички са благоразположени един към друг, нищо не се крие, можеш да ходиш едва ли не където поискаш. Онова в моя случай беше вече твърде очевидно, затова мустакатият старик се усети.

Е, както и да е. Изпускайки подробностите, ще кажа, че след двадесет дни бях отново в миналия век, по-точно през май 1890 година, в покрайнините на малкото градче Сея Реми, където Ван Гог се намираше в приют за душевно болни. Собствено можеше да се отправя повторно в един от известните ми два периода, но все пак аз видях художника тъкмо когато той беше започнал да се занимава с рисуване, посетих го и в средата на неговия път. Сега имаше смисъл да видя какъв ще бъде Ван Гог към края на живота си, иначе щях да остана с чувството за нещо недовършено. Но най-важното съображение беше, разбира се, че точно по това време той завършва двете си най-знаменити платна — „Звездна нощ“ и „Път с кипарис“. На тях се бях спрял — след всички неудачи и безполезни разходи нас с Кабюс можеше да ни спаси само крупна сума.

Отново е утро. Пазачът на вратата ме пуска, без да пита нищо. В предната част на парка алеите са разчистени, по-нататък е изоставено, пущинак. Вишна, за която никой не се грижи, се преплита с олеандри, шипкови храсти са се смесили с диви рододендрони, а на завоя на пътечката, по която вървя навътре, се издига огромен изсъхващ кестен и жълтите му като есента листа са потънали в заплетената неокосена трева. Насреща ми се изпречва жена с кошница бельо, питам къде да намеря Ван Гог. Това е перачка с меко, плахо изражение на лицето и големи зачервени ръце. Тя уточнява дали имам пред вид онзи, „който винаги иска да рисува“, махва с ръка по посока на зданието, жълтеещо се през листака в далечината, и казва номера на стаята — шестнадесет. Тръгвах, когато жената пак се обръща към мен и казва, че днес на Ван Гог ще му бъде трудно да види когото и да е — имал е припадък съвсем скоро. Тупам се по джоба и обяснявам, че тук ще се намери утешение за него.

Жълтото здание се оказа отделението за буйни — прозорците отвътре са заградени с решетки. Но вратите на централния вход са широко отворени — както тази, през която влязох, така и към противоположната страна на главния корпус. Всички стаи в дългия коридор също са отворени — с по две, три или дори пет легла. Току-що измитият кахлен под блести, кофата и парцалът са оставени до стената, а от втория етаж се чуват тихите гласове на две жени. Изглежда, денят се е оказал спокоен, болните са пуснати в градината, а обслужващият персонал е зает с почистване. Навсякъде става течение. Не бих казал, че обстановката е угнетяваща, но тези небрежно разтворени врати навяват тъга — те подчертават, че обитателите на стаите нямат вече нищо лично, свое, неприкосновено. Преминах целия коридор, завих, озовавайки се сега в едноетажно крило, отидох до края му и тук видях номер шестнадесет.