Север Гансовски - Винсент ван Гог

Тогава аз тихичко си прибирам цялото имущество, не казвам нито дума, обръщам се — и с все по-бързи крачки излизам на улицата. За мой късмет всички научни сътрудници на Института в този момент слушаха доклад в залата за конференции. Втурвам се, хващам смаяния Кабюс за яката… Отдъхнах си чак когато излязох от Камерата.

За нарушение на закона за опазване на миналото няма да ме тупат по рамото. В случай че разберат, и кокалите си не бих събрал. Съвсем спокойно биха могли да ме изпратят в кредния период без възможност за връщане. Между впрочем тогава така и постъпваха с рецидивистите — не можеш да живееш между хората, хайде при влечугите, сто или сто и двадесет милиона години назад в миналото. Няма да замръзнеш при тропическия предледников климат, ще се прехранваш с растения. Но две думи няма да има с кого да размениш, страшна скука и в края на краищата сам ще се предложиш на някой тиранозавър за закуска. А ако престъпниците са двама, изпращаха ги с малка разлика във времето — единия само сто години по-късно от другия.

Наистина при моя случай биха се съобразили с младостта ми. Но така или иначе размина ми се. И досега не зная дали старчокът изкуствовед се е обадил, където трябва. Най-вероятно — да. Ако е така, сигурно са ме преследвали, но не успяха. Веднага щом затворих спиралата, „Сеячът“ моментално се озова пак в галерията в Цюрих, „Циганските каруци“ — в Лувъра, рисунката се дематериализира, всякакво споменаване за моето посещение в Арп изчезна от писмата. И посещението ми в салона на булевард „Сен Мари“ остана да съществува само в моята памет като алтернативен вариант, сменен от друг.

И да ви призная, вдигнах ръце. Що се отнася до Кабюс, той въобще легна като труп. Аз и сам чувствувах стената — дори ако донесеш нещо ценно от отдавна миналите векове, така или иначе Примката ще съкрати срока и или ще те обвинят във фалшификация, или ще разберат, че си свързан с Института. Прави-струвай, излиза, че миналото е по-добре да не се закача и политиците не случайно са се отказали. А заедно с това е ужасно жалко. Ето по миналото, съвсем близко. Докато Кабюс е в Института, всичко е мое — от двадесетия век до първия и по-нататък: великите китайски династии, плуващите към Троя гръцки кораби, асирийските кули и египетските пирамиди. Можеш да прескочиш във времето на пиратите, да изровиш съкровищата на Кид; макар че златото не струва нищо, за старинни дублони или древен кинжал ще паднат немалко ЕОЕ-ни. Но как да стане така, че те да останат стари — като няма никакъв начин.

Собствените ми спестявания почти свършиха, за три посещения пропилях петдесет хиляди единици организирана енергия. И нали знаете как става — само преди някакви си три месеца живеех съвсем доволен от положението си, гледах околните отвисоко, гордеех се със себе си, а сега място не мога да си намеря. И вилата, и собственият ми флайер — всичко ми опротивя, чувствувам се просяк в сравнение с това, което можех да имам в случай, че операцията бе успяла.

Вървя и си хапя устните. И хоп — една седмица след завръщането ми съобщават сутринта по телевизията за забележителна находка около Рим. Археолог дилетант, ровейки се в околностите на Валчета, открил в развалините на древен храм, погребан под земята, отвор в стената, скривалище, а в него цяла колекция превъзходни антични камеи — нали знаете, такива гравирани камъни с релефни изображения. Находката датира от двеста години преди новата ера — в това мненията на изкуствоведите и показанията на прибора съвпадат.

Ето, мисля си, на някои им върви. А ти може в миналото да прескачаш — и пак нищо.

Донасят вестниците. На първа страница — заглавия за чудните камеи от Валчета. Изказва се предположение, че това е част от съкровищата на някой римски сенатор от епохата на цезарите, които през смутното време на избивания и екзекуции е решил да я скрие. Тук е и портретът на човека, открил скривалището. Физиономията му е твърде решителна, не прилича някак си на археолог любител. Не гледа към апарата, свел е очи, стараейки се да се престори на овчица, а мутрата му — бр-р-р!

Вечерта звъни Кабюс. Дойде, седна. После каза:

— Глупаци сме ние с тебе.

— Защо?

— Защото не трябваше да мъкнеш картините на Ван Гог в Камерата. Трябваше да ги оставиш там, в миналото.

— От какъв зор?

Без да бърза, той взе вестника с фотографията на онзи щастливец с камеите. Погледна я.

— Познавам този тип. Той идва при мен още преди тебе. Само че ме беше страх да се захвана. Беше преди половин година.