Север Гансовски: Винсент ван Гог

Вратата е притворена, чукам, няма отговор. В стаята има легло, застлано със сиво одеяло, табуретка в ъгъла. По перваза на прозореца са разпръснати бои, до тях се извисява познатият ми триножник. Има и купчина платна, отдолу виждам да се подава напрашен ъгъл от „Звездна нощ“.

Седнах на табуретката да почакам. Отдалеч се носеше едва чуто свирене на роял — някой все започваше тъжна мелодия, но взимайки няколко акорда, грешеше, спираше и започваше отново.

След това в коридора се чуха стъпки, те се приближиха, аз се изправих в своя ъгъл.

Влезе Ван Гог, изгледа ме с празен поглед, отиде бавно до прозореца. И да ви призная, сви ми се сърцето.

Бих казал, че той изглеждаше смъртно ранен. Драмата с Гоген, лудницата в Арл, където два пъти затварят художника, все същата невъзможност да добие признание — всичко това за две години преминава през него като автоматен откос. Бакенбардите му са побелели, той се е прегърбил, сини кръгове са очертани под очите, които вече не горят, а са прозрачни и гледат там, където друг не може да надникне. Беше облечен в болничен халат и аз си спомних от „Писмата“ че бе избран именно приютът за душевно болни в Сен Реми, защото тук таксата е един франк на ден и обличат болните за сметка на заведението — работите на Теодор след краткия период на сравнително благополучие отново вървят зле, братята са принудени да правят сметка на всяко су.

И въпреки това във фигурата му имаше едно странно отчуждено величие. Гледах го и изведнъж почувствувах, че го уважавам. Тоест уважавам го колосално повече от всекиго на света. Разбрах, че съм започнал да го уважавам отдавна — от втората, а може би даже от първата среща. Какво като не умее да рисува, какво като лицата на мъжете и жените от картините му имат картофен цвят и са зеленясали, какво като полята и разораните ниви съвсем не са такива, каквито той ги изобразява. Все едно, в него имаше нещо. Нещо такова, в сравнение с което много неща изглеждат несъществени и второстепенни — дори например атомната енергия.

Превъзмогнах своя трепет и заговорих, че мога да дам много пари за последните му картини. Такава сума, че той и брат му не само да наемат, но и да купят къща. Че те ще се сдобият даже с цяло имение, че ще поканят най-знаменитите лекари, които ще се грижат за здравето му и ще го излекуват от припадъците на лудостта.

Той ме изслуша внимателно, след това вдигна очи и погледът му изцяло ме прониза.

— Късно е — каза той. — Сега вече нищо не ми трябва. Аз отдадох на своята работа живота и половината си разсъдък. — Той погледна купчината платна, наведе се с мъка и грижливо изтри с ръкав праха от най-горното. Това бяха „Белите рози“. Устните му трепнаха и той тръсна глава. — Понякога ми се струва, че работих, както трябва. Че повече не би било по силите на човек и че този труд непременно ще донесе плодове.

След това се обърна към мене:

— Вървете си. Времето ми е малко, искам да нарисувам още житно поле. Това ще бъдат зелени тонове с равна сила, които ще се слеят в единна гама, чийто трепет ще навежда на мисълта за тихия шум на узряващите класове и за човека, чието сърце бие, когато слуша това.

Последните думи прозвучаха съвсем тихо. С неловко движение той завъртя триножника към светлината.

И ще ви кажа, аз отстъпих, без да произнеса нито звук, поклоних се, излязох в коридора, отправих се през изоставената градина в града, на гарата — и дим да ме няма. Тихо и скромно като овчица. Разбира се, от лесно по лесно беше да дочакам Ван Гог да излезе за нещо от стаята, да вляза за минута и да взема каквото поискам.

Никой нямаше да ме спре на вратата. Никой нямаше да попита какво нося, а мястото в Сен Реми, където платната спокойно щяха да почакат скрити един век, беше вече приготвено.

Но не можах. Не можах, макар добре да разбирах, че на самия Ван Гог няколко хиляди франка, оставени на перваза на прозореца, биха допринесли повече полза, отколкото две негови платна.

Върнах се в столицата на Франция и се прехвърлих обратно в нашето време. Кабюс ме посреща пред Камерата треперещ, алчно гледа куфарите. Но още във влака аз бях намислил друг план, който изложих веднага. Обясних на Кабюс, че не съм в състояние да безпокоя повече нито самия художник, нито роднините му — нека да живеят така, както са живели. Ще действуваме по друг начин. Тъй като познаваме и разбираме вече всичко, по силите ни е да извършим най-грандиозната афера, която не само ще ни възвърне похарченото, но ще ни направи богати за цял живот. Няма да измъкваме по една-две картини. Следва да изберем такова време, когато художникът е знаменит, писмата са издадени отдавна и от работите му са направени множество репродукции. Например края на тридесетте години на нашия век произведенията на изкуството вече са скъпи, но все пак са десетки пъти по-евтини, отколкото през 1996-а. А най-важното е това, че ще платим за тях с нещо, което по наше време не струва почти нищо — със злато.