Север Гансовски - Винсент ван Гог

Разхождайки се ето така, една сутрин попаднах случайно на малко гробище. Беше светло, слънчево, пееха птици. Знаете как става при тях — започва една, като че ли опомняйки се, към нея се присъединяват още две-три, а към тях още десетина. Концертът продължава минута, внезапно всички замлъкнат и така до онзи миг, когато някоя отново ще наруши тишината. Седнах на скамейката, премина бавачка с момиченце, недалеч крачеше на зад напред слабичък млад поет, шепнейки си някакви стихове. Кой знае защо тук мисълта за смъртта не изглеждаше отблъскваща.

Погледнах скромния каменен кръст пред себе си и видях надпис: „Йохана Ван Гог-Бонгер. 1862-1925“. Разбирате ли, това беше гробът на жената на Теодор. Същата, за която Ван Гог пише в писмата се „скъпата сестра“. Онази жена с изплашения поглед.

Казах си, значи е умряла. Впрочем в това нямаше нищо чудно. Така или иначе от времето на запознаването ми с нея са изминали повече от четири десетилетия. Тоест изминали са, както сам разбирате, за нормалния живот, за историческото развитие, но не за мене, който се яви в 1938 година, кажи-речи, същият двадесет и пет годишен глупак, какъвто беше тогава на улица „Донасьон“ през 1895-а.

Ставайки от скамейката, аз се приближих до чугунената оградка. Клоните на порасналия жасмин леко се поклащаха, кръстът бе ограден с три венеца от изкуствени цветя, затворени в стъклени калъфи според обичая от началото на века. Наведох се, за да разчета думите върху полу-изгнилата лента, внезапно по гърба ми преминаха тръпки, а гърлото ми се сви.

„ВЯРНОСТ, САМООТВЕРЖЕНОСТ, ЛЮБОВ“ — ето какво беше написано там.

Така удари първият гръм. Изправих се, прехапах устни… Добро семейство е имал Ван Гог. Единият рисува, другият го подкрепя, като се лишава сам, а третата не позволи на света да пропусне, да отхвърли незабелязано това, покрай което той вече бе готов да премине равнодушно. Аз си спомних Йохана, нейните малко изпъкнали очи, достойнството, с което тя каза тогава, че няма да продаде картините. Наистина е необходима вярност, за да заявиш, че произведенията на полуоткачения отцепник и неудачник са нужни на човечеството. Действително се иска любов за това — дълги години ден след ден да разчиташ измачканите, пожълтели листчета, да разшифроваш редовете на нервно бягащия почерк, думи и фрази на дива смесица от холандски, английски и френски, да съпоставяш, преписваш, привеждаш в ред. Но тя се нагърби с този самоотвержен труд, посвещавайки му собствения си живот, преодоля всички пречки, съумя да убеди съмняващите се издатели и издаде първото томче. Сега нея отдавна я няма, но до съвременниците достига горчивата жалба на Винсент от Хогевен, Нюнен и Арл, неговият гняв и надежда.

Дявол да ме вземе!… Смутен излязох от гробището и неочаквано за себе си се отправих в Лувъра.

Пристигам. Тълпа, тъпчене на място, бавно придвижване. Разбира се, всички са вежливи, доброжелателни… И говорят. Сравняват Ван Гог с другите импресионисти и постимпресионисти, търсят всякакви взаимни влияния. Един харесва портретите, друг възторжено говори за пейзажите. А аз мълча и мисля, че всичко това е хипноза. Няма спор, той беше велик, прекрасен човек, обаче що се отнася за художника, тук запазвам собственото си мнение. Да рисува той не знаеше и не се научи. Нали аз с очите си видях как работи, това е цапанипа, а не живопис, критиците и изкуствоведите не могат да ме измамят.

Минаваме във вестибюла, купуваме си билети. Служителите са празнично приветливи и едновременно сериозни, като в храм. Мраморни стълби, разговорите стихват, стъпките стават по-приглушени, внимателни.

Първата зала. Теснотия… Стоя и кой знае защо не се решавам да вдигна очи. След това се оглеждам. Пред мен са „Селяни ядат картофи“, „Тъкачът“, „Момиче в гората“, „Старата кула Нюнен“. Всичко ми е добре познато.

Както гледам, изведнъж картините се разширяват, увеличават, откъсват се от местата си, летят към мене. Това е като чудо, като фантастика. Гърми гръм, свири музика и аз съм пак там, в покрайнините на Хогевен, в бедната къщурка късно вечерта. Хората са неподвижни около блюдото с картофи, но в същото време те се движат; мълчат, но аз чувам немногословната им реч, усещам мислите, чувствувам връзката им един с друг. Такива са те, с ниски чела, некрасиви лица, тежки ръце. Те работят, произвеждат същите тези картофи, груби тъкани, прости продукти от първа необходимост за живота. Затова те и употребяват сами много от онова, което произвеждат, но някаква част от техния труд под формата на данъци, поземлена рента и други такива отива за това, другите да се развличат, от тази част възникват дворци, скулптури, симфонии, благодарение на нея се развиват науката, изкуството, техниката.