Лада Галина - Пътепоказателят, който искаше да тръгне на път

— Всички отиват и се връщат, само аз стоя прикован на едно място! Тежка ми е службата. Иде ми да я напусна и да тръгна на път…

— Щом задухат големите ветрове, тръгни, тръгни! — отвърна му бъбривата вода. Тя бързо вземаше решение, без много да му мисли.

Отминаха летните дни. В каменните корита на чешмата плаваха гроздови зърна. В полето се издигаше тънък дим — пастирчетата кладяха огньове из опалените стърнища и варяха царевица.

Рано една сутрин при пътепоказателя долитна лястовичката. Тя кацна на лявата му ръка, където най обичаше да си почива.

— Дойдох да ти кажа довиждане. Сланата попари полето. Отиваме в топлите страни. Нашето ято се готви за дългия път.

— Отнеси много здраве и на моите братя в морето — фаровете — каза пътепоказателят.

— Напролет, като се завърнем, ще ти разкажа за фаровете и за презморските пътища — зачурулика лястовичката. — Как дълго ще я чакам тази пролет! Ще ми домилее за родното гнездо.

„Може да не се видим напролет“ — поиска да отвърне пътепоказателят, но се побоя да не наскърби лястовичката.

Отлетяха и лястовичките, и щъркелите, и жеравите. Врабците, мокри и омърлушени, се тулеха под листата на тиквите. В лошо време те им служеха вместо чадър. Кални локви покриха пътя, дето идеше от нивите. Тополите край асфалтовия път заприличаха на високи жълти свещи.

— Идат големите ветрове, идат, идат! — пееше водата.

Пътепоказателят потрепваше и си мислеше: по кой път да тръгне — по белия или по черния? Най-добре да тръгне по черния. Той стига до морето.

Скоро големите ветрове заплющяха с дълги криле. Дърветата се огъваха под техния вой. Пътепоказателят се засили веднъж-дваж, но земята го държеше здраво. Ветровете зафучаха по-силно и той усети, че полита. Повлече се по черния път и в миг се прекатури. Заби челото си в калната канавка. С това свърши неговото ходене-бродене по земята.

Мина натоварен камион, шофьорът се озърна, но като не видя пътепоказателя, свърна по неверен път. След него други сбъркаха пътя. Хората се връщаха и се сърдеха: няма ли тук пътепоказател! А той лежеше окалян в канавката и се топеше от мъка и срам.

На другия ден кантонерът го намери, изправи го и го заби по-здраво в земята. Пътепоказателят застана на старото си място — поочукан, но по-мъдър.

Чешмата го посрещна весело:

— Върна се, върна се!… Където и да идеш, на своето място си е най-добре.

— Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.

Пътепоказателят повече не продума. Стоеше си на своето място и слушаше бъбренето на белокаменната чешма.

© Лада Галина

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9210)

Последна редакция: 2008-09-08 08:00:00