Рандал Гарет - Честността е най-добрата политика

— Моят народ — предпазливо започна той — може да живее и на планети с климатични условия, силно отличаващи се от земните.

Преди още Тагобар да го запита нещо, нова мисъл го осени. Хилядодюймовият телескоп на Луната бе открил с помощта на спектроскопа големи планети в мъглявината Андромеда.

— Освен това — смело продължи Ед — ние намерихме планети и в други галактики.

Да! Това вече съвсем ще ги обърка!

Отново изключиха звука и Магрудър видя, че двамата пришълци оживено спорят. Когато се появи звукът, Тагобар заговори за друго:

— Колко космически кораба имате?

Магрудър мисли цяла секунда. На Земята има десетина звездолета — недостатъчно, за да се колонизират десет милиона планети. Сега я оплесках!

Не! Чакай! Всеки шест месеца на Ню Хавай пристига кораб с провизии. Но Ню Хавай няма свои кораби.

— Космически кораби ли? — простодушие запита Магрудър. — Нямаме.

Тагобар Верф отново изключи звука и дори направи стената непрозрачна.

— Нямат кораби ли? Нямат кораби? Излъгал е… надявам се?

Зендоплит поклати мрачно глава.

— Това е абсолютна истина.

— Но… но… но…

— Спомнете си как назова той своята раса — тихо промълви психологът.

Тагобар замига бавно. Когато заговори, гласът му бе дрезгав, той шепнеше:

— Същества с велика сила на мисълта.

— Точно тъй — потвърди Зендоплит.

Магрудър дълго седя в камерата за разпит, без да вижда и чува нещо. Дали са разбрали какво им каза? Дали не са започнали да проумяват играта му? Искаше му се да гризе ноктите си, да хапе ръцете си, да скубе косата си; но си наложи да седи спокойно. Рано е още да се отчайва.

Стената стана пак прозрачна.

— Вярно ли е — запита Тагобар, — че вашата раса е способна да се придвижва в пространството само със силата на мисълта?

За миг Магрудър се смая. Това надминаваше и най-смелите му надежди. Но бързо се окопити.

„Как ходи човек?“ — помисли си той.

— Вярно е, че използвайки силата на разума за управляване на физическата енергия — предпазливо произнесе той, — ние можем да се придвижваме от едно място на друго без звездолети или други подобни машини.

В същия миг стената пак стана непрозрачна.

Тагобар бавно се обърна и погледна Зендоплит. Лицето на психолога бе станало тъмночервено.

— Изглежда, по-добре ще е да свикаме офицерите — бавно произнесе той. — Попаднахме на някакво чудовище.

След три минути двадесетте офицери от огромния „Верф“ се събраха в кабинета по психология. Когато влязоха, Тагобар изкомандва „свободно“, после им обясни положението.

— Е — рече той, — какво предлагате?

Те съвсем не се чувстваха свободни. Изглеждаха напрегнати като тетива на лък. Пръв заговори лейтенант Пелквеш.

— Какво е казано в Общата Инструкция, Ваше Великолепие?

— В Общата Инструкция е казано — отговори Тагобар, — че сме длъжни в случай на необходимост да защитаваме кораба и народа си. На командира е предоставено сам да избере начина.

Настъпи доста неловко мълчание. После лицето на лейтенант Пелквеш малко се проясни.

— Ваше Великолепие, ние можем просто да хвърлим върху тази планета разрушителна бомба.

Тагобар поклати глава.

— И аз мислех за това. Но щом могат да се придвижват в пространството само със силата на мисълта си, те ще се спасят, а после ще ни отмъстят за унищожаването на една от планетите им.

Всички помръкнаха.

— Чакайте малко — каза Пелквеш. — Ако той може да се придвижва само със силата на мисълта си, защо тогава не избяга от нас?

Магрудър видя, че стената става прозрачна. Сега стаята беше пълна с пришълци. До микрофона стоеше пак оня Тагобар, важната клечка.

— Искаме да знаем — каза той, — защо останахте тук, щом сте в състояние да се движите накъдето поискате? Защо не избягахте?

Трябва пак бързо да се съобразява.

— Неучтиво е от страна на гостенина преждевременно да напуска домакините.

— Дори след като ви… хм… наказахме?

— На такива дребни неприятности не бива да се обръща внимание особено когато домакинът е действал поради дълбокото си заблуждение.

Някой от подчинените на Тагобар прошепна нещо, друг заспори и тогава се чу нов въпрос:

— Можем ли да смятаме, че не ни се сърдите?

— Малко, да — откровено отвърна Магрудър. — Но засегнат съм от високомерното ви отношение към мен. Мога да ви уверя, че народът ми не е сърдит нито на вашия народ, нито на някого от вас.

„Карай по-смело Магрудър — каза си той. — Те и без това съвсем са се объркали.“