Рандал Гарет - Честността е най-добрата политика

Магрудър усети смътно, че изплува някъде из тъмнината. Видя странни, прилични на омари същества да се движат около него, а в ушите му нашепваха и бълболеха някакви звуци.

Постепенно той започна да разбира. Учеха го да асоциира звуците с предметите и действията.

Ед Магрудър седеше в малка стаичка с размери четири на шест фута, седеше гол като червей и гледаше през прозрачната стена шестимата пришълци, които тъй често бе виждал напоследък.

Нямаше никакво понятие дълго ли го учеха на този език: всичко беше като в мъгла.

„Да — помисли той, през живота си съм събрал немалко хубави образци, а сега сам се превърнах в образец.“

Спомни си как бе постъпвал със своите образци и изтръпна.

„Е, добре. В ръцете им съм. Остава само да им покажа как трябва да се държа: стисни зъби, изправи глава и т.н.“

Едно от съществата се приближи до таблото с бутони и натисна един от тях. В същия миг Магрудър започна да чува звуковете в стаята зад прозрачната стена.

Тагобар Верф погледна образеца, после листа с въпроси в ръката си.

— Нашите психолози Ви обучиха на езика ни, нали? — хладно запита той.

Образецът заклати глава нагоре и надолу.

— Да! И аз наричам това принудително хранене.

— Много добре. Длъжен съм да Ви задам няколко въпроса. Ще отговаряте на тях истината.

— Но, разбира се — любезно отвърна Магрудър. — Карайте!

— Ние можем да узнаем кога лъжете — продължи Тагобар. — Лошо ще си изпатите, ако не говорите истината. И тъй, как се казвате?

— Теофилус К. Гасенпфефер — предпазливо произнесе Магрудър.

Зендоплит погледна трептящата стрелка и бавно поклати глава, като спря погледа си на Тагобар.

— Това е лъжа — каза Тагобар.

Образецът кимна.

— Естествено. Славна машинка имате.

— Добре че признавате високите качества на нашите уреди — мрачно произнесе Тагобар. — И все пак, как се казвате?

— Едуин Питър Сент Джон Магрудър.

Психологът Зендоплит, който следеше стрелката, кимна.

— Прекрасно! — произнесе Тагобар. — И тъй Едуин…

— Ед е достатъчно — рече Магрудър.

Тагобар се учуди.

— Достатъчно — какво?

— Да ме наричате така.

Тагобар се обърна към психолога и избърбори нещо. В отговор Зендоплит също изломоти нещо. Тагобар отново се обърна към образеца.

— Ед ли се казвате?

— Строго казано, не — отвърна Магрудър.

— Тогава защо сме длъжни да ви наричаме така?

— Че защо пък не? Другите тъй ме наричат — отговори Магрудър.

Тагобар се посъветва пак със Зендоплит и после рече:

— Ще се върнем по-късно на този въпрос. И тъй… Хм… Ед, как се нарича вашата родна планета?

— Земя.

— Добре. А как се нарича вашата раса?

— Хомо сапиенс.

— А какво означава, ако изобщо значи нещо?

Магрудър помисли.

— Обикновено название — рече той.

Стрелката подскочи.

— Пак лъжа — каза Тагобар. Магрудър се усмихна.

— Просто проверявах. Бива си я машинката.

Съдържащата мед синя кръв нахлу в шията и лицето на Тагобар. Той потъмня от сдържан гняв.

— Веднъж вече казахте това — зловещо напомни той.

— Знам. И така, ако искате да знаете, Хомо сапиенс означава „Човек разумен“.

Всъщност той не каза „Човек разумен“; в езика на народа дел нямаше точен израз на това понятие и Магрудър, доколкото можеше, се постара да го изрази. Преведено на английски, това би звучало приблизително като „същества с велика сила на мисълта“.

Когато Тагобар чу това, очите му се разшириха широко и той се обърна да погледне Зендоплит. Психологът бе разперил черупчестите си ръце: стрелката не помръдваше.

— Изглежда, Вие имате високо мнение за себе си — произнесе Тагобар, обръщайки се към Магрудър.

— Възможно — отвърна земният човек.

Тагобар вдигна рамене, надзърна в списъка си и продължи разпита. Някои въпроси се сториха на Магрудър безсмислени, други явно бяха част от психологическата проверка.

Но едно бе ясно: детекторът за лъжата бе максималист. Когато Магрудър казваше истината, стрелката на уреда не помръдваше. Но излъжеше ли дори съвсем мъничко, тя политаше до тавана.

Първите няколко лъжливи отговора минаха безнаказано за Магрудър, но най-сетне Тагобар рече:

— Лъгахте достатъчно, Ед.

Той натисна едно копче и съкрушителна вълна от болка връхлетя върху земния човек. Когато тя премина, Магрудър почувства, че мускулите на корема му са станали на възли, че юмруците и зъбите му са стиснати, а по страните му текат сълзи. После усети, че му се гади много силно, и започна неудържимо да повръща.