Рандал Гарет - Честността е най-добрата политика

Тагобар Верф погнусен се извърна.

— Отнесете го обратно в камерата и почистете тук. Силно ли е повреден?

Зендоплит вече бе проверил уредите си.

— Мисля, че не, Ваше Великолепие; вероятно това е само лек шок, но при следващия разпит, все едно, ще се наложи да го проверим. Тогава ще узнаем със сигурност.

Магрудър седеше на края на някаква полица, която можеше да бъде ниска маса или висок креват. Не му беше много удобно, но в камерата нямаше нищо друго, а подът беше още по-твърд.

Ето, вече изминаха няколко часа, откакто го бяха пренесли тук, а той все още не можеше да се съвземе. Тази отвратителна машина причиняваше страшна болка! Той стисна юмруци, но все оше чувстваше спазми в корема и…

И сега разбра, че спазмите не са били предизвикани от машината; от нея той отдавна се бе оттървал.

Спазмите и напрежението бяха предизвикани от чудовищната, студена като лед ярост.

Замисли се над това около минута, после се разсмя. Ето, седи като глупак и се измъчва вбесен от яд, а от това няма да има никаква полза — нито за него, нито за колочията му.

Ясно беше, че пришълците не замислят нищо добро, меко казано. Колонията в Ню Хило наброяваше шестстотин души — единствената група хора на Ню Хавай, без да се броят няколкото разузнавателни групи. Ако корабът се опита да завладее планетата, колонистите нищичко не ще могат да сторят. Ами ако пришълците вече са открили Земята? Той нямаше никаква представа как е въоръжен корабът им и какви са размерите му, но по всичко личеше, че е доста просторен.

Знаеше, че всичко зависи от него. Длъжен е да стори нещо. Но какво? Дали да не излезе от камерата и да разгледа кораба?

Глупости! Гол човек в празна камера е съвсем безпомощен. Но тогава какво?

Магрудър легна и се замисли.

После вратата се пооткрехна и зад прозрачния квадрат се появи виолетовочервено лице.

— Вие безспорно сте гладен — тържествено изрече то. — Анализът на процесите във вашия организъм показа каква храна ви е нужна. Ето, получете я.

От нишата в стената се подаде кана с порядъчни размери; от нея се носеше странен аромат. Магрудър взе каната и надникна вътре. Там имаше жълтеникавосива полупрозрачна течност, приличаща на рядка чорба. Той потопи пръста си и я опита. Вкусовите й качества не възбуждаха никакъв апетит. Можеше да се досети, че тя съдържа двадесетина аминокиселини, около дузина витамини, шепа въглехидрати, няколко процента други вещества. Нещо като псевдо-протоплазмена супа — висококалоричен хранителен концентрат.

Помисли дали няма в нея нещо вредно за него, но реши, че навярно не. Ако пришълците искат да го отровят, нямаше защо да прибягват до такива хитрости; освен това сигурно е същият буламач, с който го хранеха, докато го учеха на техния език.

Внушавайки си, че е бульон, той изпи наведнъж течността. Може би като се избави от глада, ще мисли по-добре.

Оказа се, че е така.

След по-малко от час отново го взеха за разпит. Този път той бе решил да не позволява на Тагобар да натиска онова копченце.

„В края на краищата — разсъждаваше той — може да ми дотрябва и в бъдеще да излъжа някого, ако изобщо се измъкна оттук. Не е нужно да придобивам условен рефлекс против лъжата.“

А ако се съдеше по това, каква болка му причини машината, той разбираше, че след няколко такива удара наистина може да придобие условен рефлекс.

Имаше си план. Твърде смътен и много гъвкав. Трябва по-просто да приема нещата, като разчита на щастието си и се надява на по-добро. Седна в креслото и зачака кога стената ще стане отново прозрачна. Мислеше, че ще има възможност да избяга, когато го водеха от камерата до помещението за разпит, но почувства, че не ще може да се справи наведнъж с шестимата бронирани пришълци. Не беше уверен дали би се справил дори с един. Как ще се справи с противник, чиято нервна система е съвсем непозната, а тялото му бронирано като парен котел?

Стената стана прозрачна и зад нея стоеше пришълец. Магрудър се заинтересува дали е същото същество, което преди го разпитваше, и видял рисунката на щита, реши, че е същото.

Облегна се на гърба на креслото, скръсти ръце и зачака първия въпрос.

Тагобар Верф беше в голямо затруднение. Бе сверил най-старателно психологичните данни с Общата Инструкция. Резултатите никак не му харесаха. Общата Инструкция казваше само:

„Досега такава раса не е срещана в Галактиката. В този случай командирът е длъжен да действа съгласно ОИ 234511006 д, гл. ММСОХ, параграф 666.“