Джули Гарууд - Убийствен чар

— Както когато казах на баба, че вече съм се упражнявала на пианото, а не бях, и тя ме похвали, че съм добро момиче, но аз не бях добра, защото я излъгах, и се почувствах зле заради това?

— Да, точно това — кимна Кери. — Майка ти няма сърце или душа и това е самата истина.

— Като онази песен, която обичаш да пееш? За такова сърце и душа ли говориш?

— Да, точно като в песента — увери я Кери. — В сърцето й няма място за емоции, които не са пряко свързани със собствената й изгода.

Ейвъри се бе облегнала на ръката й и я гледаше с прекрасните си теменуженосини очи, които бяха много по-красиви от тези на майка й. Кери виждаше чистотата и добротата буквално да струи от тях.

— Джили е прекалено заета да обича себе си, за да обича някого другиго, но ти не трябва да се тревожиш за това. Ти нямаш никаква вина. Вярваш ми, нали?

Ейвъри кимна сериозно.

— Виновна е непрокопсаната ми майка, ясно.

Кери се усмихна.

— Точно така.

— Аз имам ли душа?

— Да, имаш. Всички освен майка ти имат.

— Преди Джили да убие Уискъс, той имал ли е душа?

— Може би — каза Кери и се замисли за котенцето, което жестоката й сестра й бе отнела.

— Къде е сега?

— Душата ти ли? — Кери обмисли въпроса няколко секунди преди да отговори. — Вътре в теб, като обвивка на сърцето ти. Душата ти е чиста като на ангел и смятам да ти помогна да я запазиш такава. Ти изобщо не си като майка си, Ейвъри.

— Но приличам на нея. Ти си ми го казвала.

— Няма значение как изглеждаш. Важно е какво има вътре в теб.

— Може би Джили обича теб и баба, а само мене — не?

Кери се отчая.

— Мислех, че си разбрала какво ти обяснявам. Тя не обича никого освен себе си. Не обича баба ти, не обича мен, не обича и теб. Сега ясно ли ти е?

Ейвъри кимна.

— Може ли сега да си поиграя с бижутата, Кери?

Тя се усмихна. Очевидно детето бе преминало към по-важна тема. Загледа се в Ейвъри, която седна на тоалетката и отново започна да рови из кутията.

— Знаеш ли кое е най-хубавото нещо в живота ти?

Ейвъри отговори, без да се обръща.

— Това, че ти си ми леля.

— Това ли смяташ за най-хубавото нещо? — попита тя изненадана и поласкана. — Защо така?

— Защото ти ми каза, че това е най-хубавото.

Кери се засмя.

— Е, има нещо още по-хубаво.

— Какво?

— Няма да израснеш с постоянното чувство за страх, с което растях аз. Джили никога няма да се върне. Ти никога няма да я видиш… никога. Това определено е най-хубавото.

Тръпки побиха Кери секунда след като изрече тези думи. Дали не предизвикваше съдбата с тези приказки? Можеше ли човек да призове дявола дори само като отрече съществуването му? Прие тръпките по гърба си като лошо предчувствие. Но всъщност нямаше нищо такова. Просто се тревожеше прекалено много. Прогони мрачните чувства и отново се зае за работа.

Следващата седмица бе много натоварена. Ейвъри избра розова боя за стените, а Кери добави бял перваз. Според нея стаята изглеждаше все едно в нея е избухнал контейнер с ягодов шейк, но момиченцето много я харесваше. До неделя следобед Ейвъри вече бе напълно настанена в голямата предна спалня. Куфарите на Кери бяха натоварени в багажника на колата. Последната нощ тя щеше да спи в старата спалня на племенницата си, на едно ужасно неудобно канапе.

Вечерята се състоеше от всички любими на Кери храни — иначе забранени заради перманентната й диета: пържено пиле, картофено пюре и зелен боб с бекон. Лола бе приготвила салата от зеленчуците, които отглеждаше в задния двор, но Кери почти не я докосна. Тъй като вече бе решила да си даде почивен ден от диетата — един чудесен ден без чувство за вина, — тя си сипа по два пъти от всичко останало и го излапа с огромен апетит.

След като баба Лола прочете на Ейвъри приказка и я зави в леглото, Кери се отби при племенницата си да я целуне за лека нощ. Тя изгаси нощната лампа, затвори вратата на стаята и се върна долу, за да прибере някои последни неща в ръчния си багаж.

Залиса се и се качи горе чак след единайсет. Лола вече спеше в стаята си в задната част на къщата. Кери надникна да види Ейвъри — о, как щеше да й липсва това мъниче! — и едва не избухна в смях, когато видя племенницата си в огромното легло. Детето беше поне с пет огърлици и четири гривни. Диадемата с изкуствени диаманти бе заплетена в косата й и изкривена на една страна. Ейвъри спеше по гръб, стиснала едно протъркано мече. Кери седна на леглото и се опита да свали бижутата, без да буди племенницата си.

След като прибра дрънкулките в кутията, тя тихо излезе от стаята. Тъкмо затваряше вратата, когато Ейвъри прошепна: