Мариус Габриел - Седмата луна

Заповядайте. Последваха го. Имаше клатеща се походка, като всички членове на общността „танка“. Имаше и шкембе, обаче гърбът й ръцете му издаваха сила, а краката му бяха мускулести.

Името на джонката, „Лотосов цвят“, бе изписано с позлатени букви на борда. Имаше малка предна палуба с печка за готвене, прикрепена към дъските, и още по-малка задна палуба, където върху разбита площадка бе монтирано кормилото. Отворът на трюма зееше и оттам се разнасяше миризма едновременно на меласа, оцет, изпражнения, пикоч, черен бобен сос и гнилоч. В един ъгъл бе седнала дребна старица, която отпиваше от купичка супа с беззъбата си уста.

— Това е леля ми — каза Лай. — Тя се занимава с готвенето.

Франсин надникна в трюма.

Три-четири кокошки, затворени в бамбукова клетка, кълвяха нещо. В друг ъгъл имаше овехтял малък олтар, посветен на Тин Хау, богинята закрилница на общността „танка“. Франсин мълчаливо й се поклони. Тин Хау имаше репутацията на избавителка на хората, оказали се в смъртна опасност.

— Всичките ли ще трябва да се вместим тук?

— Да, всичките.

— Покажете ни двигателя — поиска Клайв.

— Ето го и двигателя. — Лай повдигна три дъски. Двамата се наведоха и надникнаха в отвора. Разнесе се силна миризма на дизелово гориво. В светлината ясно просветнаха контурите на голям мотор, изумително чист на фона на околната мръсотия.

— Изглежда нов — каза Клайв. Мъжът му смигна.

— Нов е. И бърз. По-бърз от корабите на бреговата охрана.

— Имаш ли гориво? — попита Клайв.

— Много.

— Покажи го.

Очите на мъжа отново се превърнаха в цепки.

— Май на никого не хващате вяра, както виждам. — После показа на Клайв резервоара за гориво и пъхна в него маркиран стоманен прът. Резервоарът бе почти пълен. — Добре. Ще тръгваме ли?

— Ще ви се обадим.

— Кога?

— Утре.

— Утре може и да не съм тук — ухили се мъжът. — Има много други красиви жени, които не искат японците да ги изнасилват.

— Утре — повтори Клайв.

Тръгнаха обратно покрай железопътната линия.

— Какво мислиш? — попита Франсин.

— Мисля, че е мошеник и контрабандист. Мисля обаче също, че лодката му ще измине с лекота това разстояние. Според мен, Франсин, трябва да приемем. Ще му платим половината пари, когато стъпим на борда. Другата половина — при пристигането в Ява.

— Наистина ли смяташ, че трябва да заминем?

— Да, и то колкото се може по-скоро — отвърна той сериозно.

Тя не му отвърна. Главата й бе изпълнена с мисли. Малкото черно корабче я бе изпълнило с възбуда. Какво обаче разбираха и двамата от кораби? Можеха ли да доверят живота си на „Лотосов цвят“? Можеха ли да се доверят на самия Лай, татуиран и с нахален поглед? По крайбрежието можеха да се намерят хиляди като него. Нямаха обаче време да разпитат всичките, докато попаднат на човек с приятно лице. Това беше изход. Единственият, който им оставаше.

Сякаш за да я убеди в правотата на последния извод, от хълма Танглин се разнесе поредица взривове. След по-малко от час японските бомбардировачи и изтребители бяха нападнали отново казармите. Чу се и взривът на бомбите, падащи по-надалеч, в центъра на града. Последваха го изстрелите на британската зенитна артилерия.

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В парка „Спотисуд“ се огледаха с надеждата да зърнат рикша, който да ги откара до улица „Попая“. Франсин бе в странно състояние. Струваше й се, че през последните няколко дни е започнала един съвършено нов живот. Всичко, което й се бе случило в предишните години, й изглеждаше нереално, сякаш се отнасяше за друг човек, живял в друг свят.

Съзнанието й се бе съсредоточило с нарастваща яснота върху малкото и все по-свиващо се пространство, което обграждаше нея, Клайв и Рут. Всичките й сетива бяха изострени. Не й се искаше да напуска това прекрасно убежище. Мисълта, че ще трябва да напусне Сингапур, я изпълваше със съжаление. Сякаш знаеше, че нищо в нейния по-нататъшен живот няма да е така интензивно и пълнокръвно, като изживяното през последните няколко седмици.

Изживените тук дни изпълваха по-голямо пространство в живота й от годините, протекли преди тях. Всеки от тези дни бе изпълнен със силни вълнения. Със събития. С раждания и смърт. С огън и красота. Усещаше, че заедно с Клайв са станали част от историята, че са се озовали на върха на гребена на огромна вълна, която променяше съдбата на цели народи и държави. — Добре — чу собствения си глас. — Да тръгваме.

Успяха да погледнат за последен път Сингапур след две нощи, в петък, тринадесети февруари.