Мариус Габриел - Седмата луна

Дъждът, смесен със силния вятър, обливаше лицата на хората, наквасваше дрехите за броени секунди, разкъсваше палмовите листа на парчета и притискаше растителността към земята. Превръщаше тесните улици в бързеи, закриваше небето и принуждаваше хората да се укрият където намерят.

Храна се намираше все по-трудно, така че й се наложи да извърви няколко километра. Всеки квадратен сантиметър от тялото й бе мокър. Купи си вестник „Трибюн“. Малката й обява, в която искаше новини за Ейб, бе останала без отговор. Бе излизала цяла седмица. Франсин вече бе сигурна, че няма да получи отговор.

Бурите бяха краткотрайни и на тяхно място, когато вятърът отвееше облаците в морето, идваха силни горещи вълни. От наводнените канавки се издигаха задушаващи вонещи изпарения. Не след дълго обаче щеше да последва поредният валеж, изпълнен с гръмотевици, вятър и вода.

Когато се върна на улица „Попая“, Едуина хранеше Рут.

— Добро утро — каза момичето. — Какво стана снощи?

— Ти заспа, така че те сложихме в леглото ти — отвърна Франсин, докато взимаше детето.

— Това го разбрах — каза Едуина. — Думата ми беше за Клайв. Натискахте ли се?

— Едуина! — Франсин бързо погледна към Рут. Гузният й поглед бе достатъчно красноречив. Едуина отвори още по-широко очи и уста.

— Натискали сте се!

— Какво значи „натискам се“, мамо? — попита Рут. Лицето й бе бледо, а очите, ококорени.

— Нищо, пиленце, нищо. Означава, че Клайв ме е целунал за лека нощ.

— Това кога стана? Докато се смеехте и слушахте музика? — попита Едуина.

— Сънувала си — отсече Франсин.

— Мисля, че е страхотен — каза Едуина със замечтан поглед. — Ако бях по-голяма, щях да го сваля. Стига той да поиска.

— Според мен Клайв не смята да сваля никого — отвърна й сухо Франсин.

— Не си права. Харесал е теб. Виж освен това колко мило се държи с Рут. Той не е донжуан. Аз го видях откъм другата му страна. — Едуина се изкикоти. — Предполагам, че и ти. Хубаво ли се натиска?

С невинното си въображение Едуина бе решила, че Франсин и Клайв само се бяха прегръщали и целували — „натискали“, както се изразяваше на своя ученически жаргон.

— Клайв ли ще става моя нов татко? — попита Рут. С детския си инстинкт бе схванала истинския смисъл на нещата.

Франсин я изгледа продължително и каза:

— Татко ти е в Ипо.

— Татко е мъртъв — каза Рут делово. — Японците са го убили. Ако беше жив, досега щеше да дойде. Искам Клайв да стане моя нов татко.

Дъхът на Франсин спря. Бе време да бъде откровена с детето. Стисна малките ръчички на Рут.

— Чуй ме сега, пиленце, ще ти кажа нещо много важно — рече й със сериозен глас.

— Слушам те — отвърна тържествено Рут.

— Възможно е татко ти да е мъртъв. Ако е така, повече няма да го видим. Възможно е обаче японците да са го взели в плен и да са го вкарали в затвор.

— В затвор за лоши хора?

— Не, в специален затвор за враговете си. Ако се е случило това, може би някой ден пак ще го видим. В момента обаче ти нямаш татко, а аз нямам съпруг.

— А какво ще стане с Клайв? — попита Рут.

— Клайв иска да заеме мястото на татко в нашия живот. Иска да стане твой татко и мой съпруг.

— Ура! — извика Рут и изръкопляска. — Обичам Клайв! Франсин си даваше сметка, че Рут не е безчувствена към съдбата на истинския си баща. Просто подхождаше по детски към една ужасяваща необходимост.

— Мила моя, някой ден татко би могъл да се върне.

— Тогава какво ще правим? — От дилемата на бялото челце на детето се появи бръчка.

— Не знам, и това е самата истина — отвърна уморено Франсин.

На вратата се почука и се подаде слабото лице на госпожа Оливейра.

— Разбрахте ли, че нощес върху „Златния чехъл“ е паднала бомба?

Сърцето на Франсин се сви. Веднага се сети за Берта и за майката с новороденото дете.

— Ти остани да пазиш Рут, а аз ще ида да видя дали мога да помогна с нещо — нареди тя на Едуина.

На улица „Шанхай“ въздухът бе наситен със задушаващ дим. Франсин се спусна по стръмната павирана улица. Бързащи хора от време на време се укриваха във входовете, за да дадат път на камионите, които шумно натискаха клаксоните си. Едва успяваха да се промушат през тясната улица, като колелата им почти докосваха съседните сгради. Някои от претъпканите улици бяха запушени от нападали камъни и греди.

Франсин си проби път през тълпата и дима. Видя нещо на улицата: жълта неонова реклама, изобразяваща женска обувка. Погледна нагоре. „Златният чехъл“ бе представлявал триетажна сграда, състояща се от нощен клуб на приземния етаж и „хотел“ за час на останалите два. Горните два етажа сега ги нямаше. През оцелелите прозорци и врати на улицата се бяха изсипали купища развалини. От все още димящите греди се издигаше пушек.