Анатолий Днепров - Глиненият бог

— По каква причина сте решили да ми правите комплименти? — презрително попитах аз.

— Казвам това, защото вие наистина сте любознателен човек. С риск за живота си сте се промъкнали в най-тайната част на моето стопанство. Изминали сте дълъг и изморителен път по канализационната тръба. Не сте се уплашили да проникнете в бараката за опити. И всичко това за какво? За да задоволите любознателността си, не е ли така?

Гледах мълчаливо Грабер и мислех напрегнато накъде бие.

— Вие ми напомнихте моята младост. Когато сериозно се заех с проблема за създаване на силикоорганичен свят, бяха ми необходими точни сведения за химичния състав на кръвта на различни животни. За мое учудване в книгите намерих съвсем малко данни. Пък и това, което намирах, не представляваше никакъв интерес. И тогава започнах да правя анализи сам. Да знаете колко котки, кучета, зайци, свине, овни и други домашни животни съм унищожил! Необходимо ми беше да знам съвсем точно какъв е химичният състав на кръвта на тези животни по време на сън, в момента, когато ги колят, когато ги милват, когато ги дразнят… Но ето че с домашните животни всичко бе привършено. Струваше ми се, че това е всичко. Ама не! Залових се с дивите животни! Нали в моя изкуствен свят трябва да има всичко! Но откъде да взема диви животни? Как да работя с тях? И знаете ли, отидох в зоологическата градина. С риск за живота си. Промъквах се нощем в градината с шишенце силно приспивателно и спринцовка, влизах в клетките на хищниците — при лъвовете, тигрите, пантерите. Мятах върху муцуните им парчета, напоени с приспивателно, и когато те заспиваха, мушках иглата под козината им и изтеглях необходимото ми количество кръв. После тичах в лабораторията и правех анализ. И така почти четири години — докато за малко не ме смачка с крака си слоницата, когато вземах кръв от малкото й, когато то спеше!

Грабер се разсмя високо. Лицето му бе розово, лъщеше, устните — кървавочервени.

— И всичко поради любознателността. Да. Единствено тя движи напред науката и прогреса на човечеството.

— Прогреса ли? Вие имате патологична представа за прогреса. Вашите каменни войници също ли са прогрес?

— Разбира се, Мюрдал, разбира се! — възкликна той. — Расата на каменните хора ще бъде много полезна. Те ще са по-полезни отколкото, да кажем, конете или камилите, или пък слоновете. Все пак това са мислещи същества.

— Мислещи ли?

— Разбира се. Мислещи и покорни. Чувството им за страх е отлично развито. А това е главното.

— А от какво се страхуват? От ударите? От огъня? От куршумите?

— Не. От тези неща те не се страхуват. Това именно е чудесното им качество, от което трябва да се възползуваме. Но те притежават инстинкт за самосъхранение, много се страхуват от това, което може да ги умъртви.

— А какво може да ги умъртви? — запитах аз.

Грабер ме погледна подигравателно.

— Пак ви казвам, вие сте много, много любознателен. Но аз не се боя да ви открия тайната. Все едно, вие никому не ще я кажете. Може да ги умъртви водата.

— Водата?

— Именно. Те, като всеки жив организъм, се нуждаят от вода.

— Е, и какво от това?

— Но нали трябва да пият не обикновена вода. Както ви е добре известно от химията, повечето съединения на силиция в течно състояние могат да съществуват само в силно алкални среди. Моите войници също могат да живеят само докато в организма им преобладава алкална среда. Те пият вода, наситена с концентрирана калиева основа.

— Аха, ето какво било! — извиках аз. — Затова ли във вашите анализи потенциометрията заема такова важно място?

— Точно така, Мюрдал, точно така. И алкалността на водата трябва да е в строго определени граници. От… Впрочем съвсем не е необходимо да знаете това.

— И защо вашите войници, както ги наричате вие, се страхуват от водата?

— Ами затова, драги мой, защото ако им се даде не алкална, а обикновена вода, те моментално ще се вкаменят. Ще се превърнат в каменни идоли, в мумии.

— И вие ги държите в подчинение поя постоянната заплаха, че ще се вкаменят?

— Ъхъ. Това е могъщо средство, благодарение на което можем да ги командуваме. Но да се върнем към вашия любознателен ум, Мюрдал. Как мислите, може ли да се създаде силикоорганичен аналог на рибонуклеиновата и на дезоксирибонуклеиновата киселина?

Сетих се как италианецът Джовани безуспешно се опитваше в лабораторията на Шварц да синтезира тези киселини със силиций вместо с въглерод.

— За какво е нужно това? — попитах аз.