Анатолий Днепров - Глиненият бог

— Гадни…

Стрелбата секна. И тогава гласът прозвуча още по-ясно:

— Гадни зверове… Изроди… Проклети да сте!…

— Кой е този? — запита високо немският генерал.

— Този е нов екземпляр — весело съобщи Грабер. — Един наш бивш биолог, Фрьолих. Спомняте ли си, аз ви докладвах. Той бе решил да организира тук бунт.

Фрьолих, Фрьолих! Същият Фрьолих, който ми бе донесъл за анализ заешка кръв. Тогава Шварц го преби. И ето какво са направили сега от него!

— Проклети да сте!… — изстена Фрьолих.

Генералът се приближи до него и с всичка сила го удари по лицето с железния прът.

— Проклети да сте!… — продължаваше да говори немецът.

Заскърцах със зъби от гняв. Това бе ужасно. Немският генерал налагаше с пръта своя обезобразен съотечественик! А той с нечовешки усилия продължаваше да повтаря думите за проклятие.

Тогава се чу високият смях на Грабер.

— Ето виждате ли! Вие го налагате, а на него му е все едно! Бива си го, а? Ей такива ще издържат на всичко!

— Я го поставете до стената — изкомандува напълно озверелият немец. — Изстреляйте по него един картечен ред, та да помни!

— Не си струва. Той не се е вкаменил още напълно. Тялото му не е достатъчно твърдо.

— Да го вземат дяволите. Изправете го до стената — заповяда генералът, като избърсваше изпотеното си лице с кърпа.

— Проклети да сте!… — стенеше Фрьолих.

— До стената! Няма какво да се церемоним! — настояваше немецът.

— Може би не си струва, господин генерал? — подхвърли американският полковник.

— До стената! Вие американците трябва да се научите да бъдете жестоки, иначе никога няма да спечелим войната!

— След една седмица той ще стане като всички — поясни Грабер.

— Проклети да сте!…

— До стената!!!

Грабер безпомощно сви рамене и като се приближи до Фрьолих, започна да го подкарва с пръта. Онзи бавно тръгна към стената и аз забелязах, че в походката му се беше запазило още нещо човешко, живо. Той вървеше, вдигнал тежката си глава колкото може високо, а неподвижните му очи горяха от омраза към чудовищата, които бяха ги превърнали в каменни идоли…

Пред очите ми притъмня от гняв и възмущение, тялото ми се покри със студена път, сърцето удряше в гърдите ми като тежък чук. Без да съзнавам, стиснал юмруци, аз излязох от прикритието си.

— Стреляйте! — извика немският генерал на доктор Шварц.

— Проклети да сте!… — простена Фрьолих.

И в този момент аз не издържах. Скочих и се хвърлих върху Шварц. Стиснах го за гърлото и закрещях с нечовешки глас:

— Не го убивайте, чувате ли! Не го убивайте!

По-нататък нищо не си спомням. Чуха се изстрели. Някой закрещя. Изтичаха до мен, някой ме удари по главата.

Дойдох в съзнание от остра болка в дясната ръка. Когато отворих натежалите си клепачи, видях точно над себе си нечий юмрук, стиснал огромна спринцовка, която бавно се пълнеше с кръв. Другата ръка поддържаше лакътя ми. Повдигнах главата си и видях, че на края на леглото седи жена. Беше фрау Айнциг.

Щом забеляза, че съм дошъл в съзнание, тя рязко каза:

— Не мърдайте, Мюрдал, защото ще счупите иглата.

— Иглата ли? — запитах аз, без да разбирам още къде съм.

— Да, иглата. Виждате, че вземам кръв от вената.

Опитах се да изпъна ръката си, но фрау Айнциг ме притисна с цялото си тяло и процеди през зъби:

— Дявол да те вземе! Не мърдай, иначе ще стане лошо.

Втренчих поглед в цилиндричния съд в ръцете й. Айнциг бързо измъкна иглата от вената и сложи върху раничката парче памук, натопено в йод.

— Сега свийте ръката си в лакътя, по-силно.

Тя вдигна спринцовката до очите си. Следях движенията й и постепенно в паметта ми започнаха да се възстановяват картини от наскоро видения и преживян кошмар.

— Какво искате да правите с мен? — запитах аз.

— Нищо особено. Вземам ви кръв за изследване.

— За какво изследване?

Тя обърна към мен финото си, бледо, заострено лице и отговори злобно:

— За да знаем с какво да започнем.

Стаята, в която лежах, не беше голяма, но светла, стените й бяха облицовани с бели фаянсови плочки. Приличаше на операционна. През широкия прозорец се виждаше синьото небе и вдясно горният край на сивата бетонна стена. Айнциг отиде до прозореца и седна пред малка масичка със стъкло отгоре, на която бяха наредени шишенца с разтвори, епруветки в подставки, никелирани кутийки с инструменти. Тя наля от моята кръв в няколко епруветки, а останалата част изсипа в стъклена кювета. В нея тя пусна два електрода, чийто проводници водеха до черна ебонитова кутия.