Джеймс Джойс - Грация

— Вярвам го! — каза Фогарти.

— Кредо! С това се съгласил с думите на папата.

— А какво станало с Доулинг? — попита МакКой.

— Не се съгласил и напуснал църквата.

Думите на Мистър Цунингам изградиха по-различен образ на църквата в умовете на останалите. Дълбокият му, дрезгав глас докосна душите им. Когато Мисис Кернан влезе в стаята намери една тържествена обстановка. Не наруши тишината, но седна в края на леглото.

— Веднъж срещнах Джон МакХейл и няма да го забравя до края на живота си! — каза Мистър Кернан. Обърна се към жена си за потвърждение.

— Често ти разказвам за това! Тя кимна.

— Беше на откриването на статуята на Сър Джон Грей. Едмънд Дуайър Грей произнасяше реч, а нашият човек го гледаше изпод огромните си вежди. — Мистър Кернан сви вежди като разярен бик, взря се в жена си и извика. — Боже! Никога не съм виждал такива очи. Като че ли говореха „Ще те унищожа, хлапе!“ Има очи на ястреб.

— Никой Грей не е достатъчно добър! — каза Пауър. Последва пауза. Пауър се обърна към Мисис Кернан. — Е, Мадам, решили сме да направим мъжът ви добър благочестив, богобоязлив католик. Май всичките сме решили да си изповядаме греховете и Бог знае, че не го искаме реално.

— Нямам нищо против! — каза Мисис Кернан. Засмя се доста нервно. Тя сметна, че би било най-добре да прикрие радостта си от този факт и каза. — Съжалявам горкият свещеник, който трябва да слуша тази история.

Изражението на лицето на Мистър Кернан се промени.

— Ако не ще, — каза той. — може… може да прави нещо друго. Просто му разказах, каква е моята грешна история. Не съм лошо момче…

— О, всички се отричаме от дявола, без да забравяме, че той съществува и помпозността му. — намеси се Цунингам.

— Стой зад мен, Сатана! — каза Фогарти, като се засмя и изгледа останалите.

Мистър Пауър не каза нищо. Почувства се напълно не на мястото си, но по физиономията му пробяга изражение на благодарност и угодничество.

— Всичко, което трябва да направим е да застанем със свещ в ръка и да кажем нашите баптистки молитви. — каза Цунингам.

— О, няма да забравим свещите, Том, каквото и да стане. — каза Мистър МакКой.

— Какво? Трябва да имам свещ? — попита Кернан.

— О, да! — каза Цунингам.

— О, по дяволите всичко. Слагам точка! Ей сега ще свърша това! Оттеглянето, изповедите, каквото трябва… всичко! Но никакви свещи… Не, по дяволите не… мразя свещите! — каза Кернан. Поклати глава.

— Чуй това! — каза съпругата му.

— Мразя свещите! — възкликна Кернан, отстоявайки своето и клатейки глава. — Възразявам срещу всичките тези тъпи магически ритуали. Всички се засмяха от сърце.

— Ще излезе прекрасен католик от теб! — каза жена му.

— Никакви свещи! И толкоз!

Йезуитската църква беше пълна. Нашите джентълмени влязоха на пръсти и се огледаха за места за сядане. Всички бяха официално облечени. Лампите светеха над хората, облечени в черно с бели якички. Джентълмените седнаха на пейките, подръпнаха панталоните си на колената и свалиха шапки. Седнаха удобно зад тълпата, но взрени в червената светлина пред олтара. На едната пейка до амвола седнаха Мистър Цунингам и Мистър Кернан, зад тях — Мистър МакКой, а зад него — Мистър Пауър и Мистър Фогарти. Мистър МакКой се опита безуспешно да си намери място до приятелите си. Компанията се подреди като звезда, в центъра — той, което го разсмя, опита се да каже няколко вица на останалите, но не бяха приети и млъкна. Усети атмосферата и се почувства някак дълбоко обвързан с религиозната символика. Мистър Цунингам прошепна нещо на ухото на Кернан и му показа Мистър Харфорд, стоеше на малко разстояние от тях и Мистър Фанинг, отговорен за регистрациите и главен архитект, седеше точно под амвона до новоизбраният консул на града. В дясно седеше старият Михаел Гримс, съдържател на три заложни къщи и племенникът на Даун Хоган, който току-що бе назначен в Кметството. Пред тях седеше Мистър Хендрик, главен репортер в „Фримасонски журнал“ и бедният О’Карол, стар приятел на Кернан, който навремето беше един от водещите финансисти на града. Още като видя познатите физиономии, Кернан се почувства като у дома си. Шапката му, закърпена от добрата му съпруга, лежеше на коленете му. Веднъж — дваж погледна към обувките си, докато с една ръка приглаждаше шапката си.

На амвонът излезе силна фигура, облечена с бял стихар. Изведнъж множеството замлъкна, извадиха кърпички и размахаха внимателно с тях. Мистър Кернан ги последва. Свещеникът застана прав на амвона, който беше две трети зает от масивно червено лице, над балюстрадата. Отец Пърдон падна на колене, тръгна към червената светлина с ръце пред лицето, молейки се. После откри лицето си и стана. Множеството също стана на крака и после седна на пейките. Мистър Кернан сдна на мястото си, сложи си шапката на коленете и се загледа в лицето му. Свещеникът обърна големите ръкави на стихара си и бавно изгледа лицата на всички. После каза: