Джеймс Джойс - Грация

— Страхотна идея! — каза Пауър. — Четиримата заедно!

Мистър Кернан не каза нищо. Предложението почти не докосна съзнанието му, проумя само, че някакви духовни движения ще се грижат за поведението му. Реши, че достойнството му не позволява да се меси. Дълго време само слуша разговора, без да каже и дума, едва прикриваше враждебността си, докато приятелите му спореха за йезуитите.

— Нямам чак толкова лошо мнение за йезуитите. — каза той. — те са учени хора. Мисля, че ни мислят доброто.

— Те са най-големият църковен орден, Том. — каза Цунингам ентусиазирано. — Водачът им стои до папата.

— Да, няма грешка, ако искаш нещо да потръгне и да няма пречки иди при йезуитите. — каза Мистър МакКой. — Тези момчета имам влияние, имат власт! Ще ви разкажа за един случай…

— Йезуитите имат власт! — каза Пауър.

— Любопитно за йезуитския орден! — каза Мистър Цунингам. — Всеки друг орден в църквата претърпя реформация, но не и техния. Никога не се е променял.

— Така ли? — каза МакКой.

— Факт е! История! — каза Цунингам.

— Вижте им храмовете! Вижте съборите им! — каза Пауър.

— Принадлежат на висшата класа! — каза МакКой.

— Разбира се! — каза Пауър.

— Да! — каза Кернан. — Затова си имам едно наум за тях. Едни от ония вечни попове, неуки, нехранимайковци…

— Добри хора са, всеки по своя си начин. — каза Цунингам. — Ирландското духовенство е почитано по целия свят.

— O, да! — каза Пауър.

— Не като някои други църкви на континента! — каза МакКой.

— Можа и да си прав! — каза Кернан.

— Разбира се, че съм, нямаше да съм живял толкова дълго на този свят и да съм обиколил къде ли не, ако не знаех!

Пиха отново. Мистър Кернан изглежда премисляше нещо наум. Беше развълнуван. Имаше високо мнение за Цунингам. Смяташе го за човек познавач на характери. Помоли за примери.

— О, онова оттегляне, знаете… — каза Цунингам. — Отец Пърдон… това е то работа!

— Не може да е толкова строг с нас! — каза Пауър.

— Отец Пърдон, Отец Пърдон? — пита инвалидът.

— О, трябва да го знаеш, Том! — викна Цунингам. — Добро весело момче! Той е човек на света като нас.

— А, да, мисля че го знам! Червено лице, висок…

— Той е!

— Кажи ми, Мартин, добър проповедник ли е?

— Ми… то не е точно проповед, знаете! То е по-скоро разговор, простичък разговор неговото, знаете…

Мистър Кернан се замисли. МакКой каза:

— Отец Том Бърк, това е то човека!

— Том Бърк беше скучен оратор. — каза Цунингам. — Някога да си го слушал, Том?

— Дали съм го слушал, ли? — продължи инвалидът. — Да! Слушах проповедта му…

— А сега кажи, не е ли нищо повече от един теолог? — каза Цунингам.

— Така ли? — каза МакКой.

— О, нищо лошо нямам предвид, но… говорят, че речите му били твърде ортодоксални…, знаете.

— Ах, беше хубав човек! — каза МакКой.

— Слушах го веднъж… — започна Кернан. — Забравил съм за какво точно беше проповедта. Крафтън и аз бяхме на края на, по дяволите как се казваше това…

— Масата.

— Да, зад всички, до вратата. Сега съм забравил за какво… А да, беше за папата, за последният папа. Сега си спомням… Според мен, беше чудесен, истински добър оратор. И гласа му! Боже! Какъв глас! Нарече го „Затворник във Ватикана“! Спомням си, че Крафтън ми каза, като излезе…

— Но той е ултрапротестант, Крафтън, нали така? — каза Пауър.

— Разбира се, че е, дяволски свестен ултрапротестант. Ние си произхождаме от вярата на улица Мор, но истината ви казвам, самата Божия истина, честен кръст, спомням си много добре думите му „Кернан, ние се молим на различни олтари, но вярата ни е една и съща.“ Това ме удари в сърцето.

— Да, те са много добри в това. — каза Пауър. — В храмовете, където проповядват има винаги тълпи протестанти.

— Няма голяма разлика с нас, — започна МакКой. — и ние вярваме в… — поспря за малко. — в греха. Само че те не вярват в папата и в майката божия.

— Но, разбира се! — каза Цунингам. — Нашата църква и религия е истинската старата вяра.

— Никой не спори за това! — каза Кернан.

Мисис Кернан се появи на вратата и каза:

— Имаш посетител!

— Кой е?

— Мистър Фогарти.

— О, нека влезе, нека влезе!

Слабо, бледо овално лице изкочи от тъмното. Дъгата на добре гледаните му мустаци повтаряше дъгата на веждите му, извити над чудните му, вечно учудени очи. Мистър Фогарти беше обикновен бакалин. Беше се провалил с лицензите за спиртните напитки, което го накара да стане второкласен дестилатор и пивовар. Отвори малко магазинче на площад Гласневин, където се ласкаеше от вниманието на месните домакини. Отегчаваше се с комплиментите към тях и децата им и с простоватия им акцент. Не беше човек без култура.