Джеймс Джойс - Мъртъв

— Добър вечер, Фреди! — каза Джулия.

Фреди Мейлинс й пожела „Добър вечер“. Забеляза Мистър Браун, отиде при него с почти клатеща се походка и разказа отново историята, която току — що беше казал на Габриел.

— Не е толкова зле, нали? — Кейт се обърна към Габриел. Тъмните вежди на Габриел се повдигнаха въпросително и каза:

— О, не, едва се забелязва!

— Не е ли ужасен! А бедната му майка го помоли да не пие поне на Нова година! Хайде, Габриел, ела в салона!

Преди да напусне даде знак на Браун с пръсти. Мистър Браун й кимна в отговор, тя замина, после той се обърна към Фреди:

— А, сега Фреди, ще ти налея една голяма лимонада, за да дойдеш малко на себе си!

Фреди Мейлинс, мъж в средата на жизнения си път, прие поканата с отвращение, а Мистър Браун му наля огромна чаша лимонада. Той я пое механично с лявата си ръка, а с дясната оправи костюма си. После Браун наля за себе си чаша уиски, а Фреди експлоадира в спастичен смях, остави на масата безалкохолното и започна да чисти окото си, повтаряйки последната фраза през сълзи.

Габриел не слушаше изпълнението на Мери Джейн, пълно с извивки и трудни пасажи, обичаше музиката, струваше му се амелодично и се чудеше как другите го възприемат. Четиримата младежи, които дойдоха от стаята с напитките, постояха на вратата под звуците на пианото и после се оттеглиха тихо. Единствената, която наистина се наслаждаваше на музиката беше самата Мери Джейн, тя удряше клавишите и спираше, като че ли извършваше свещенодействие, Леля Кейт стоеше до рамото й и обръщаше страниците. Габриел се загледа в картините зад пианото. Едната беше на „Ромео и Жулиета“, сцената на балкона, а другата беше детска рисунка на леля Джулия, изобразяваща двамата убити принца в Тауър. В училище искаше да стане художничка, но й мина за една година. Навремето майка му беше направила за рождения му ден лилав пуловер, с картинки на лисичи лапички, отвън с кафяв сатен и прекрасни копчета. Интересно, майка му, за разлика от цялото семейство, нямаше и грам музикален талант, леля Кейт казваше, че тя била интелектуалката. Двете сестри като че ли се гордееха с по-голямата си, строга сестра. Портрета й висеше окачен над огледалото. Тя седеше с книга на коленете и показваше нещо на Константин, който седеше в краката й. Тя беше дала имена на синовете си, които да съответстват на честта на фамилията. Благодарение на нея, Константин беше станал лекар, а самият Габриел беше завършил Кралският Колеж. Изведнъж по лицето му се прокрадна сянка, когато си спомни, че майка му беше категорично против брака му. Онези нейни думички се бяха набили в паметта му, беше казала, че Грета е само една селянка, което по принцип не беше вярно. Грета беше й онази, която я гледа през цялото и ужасно дълго боледуване в старата къща на Монкстоун. Позна краят на мелодията на Мери Джейн, тъй като завършваше със сложните партитури в увода и докато чакаше окончателно да спре, негодуванието му поотмина. Музиката спря с няколко треперещи октави и накрая с разтърсваш бас. Последва буйно аплодиране, Мери стана и изчезна от стаята. Най-големи ръкопляскания се чуха от четиримата, които бяха изчезнали още в началото.

Двойките се смениха. Габриел трябваше да партнира на Мис Айвърс. Беше кокетна, приказлива млада жена със слабовато лице и прелестни кафяви очи. Мразеше деколтетата. Беше сложила огромна златна брошка на яката си. Заеха местата си и тя каза ядосано:

— Имам да те питам за една рошава гарга?

— Мен! — каза Габриел. Тя кимна.

— За какво става дума? — попита Габриел, усмихвайки се.

— Кой е Дж. Ц.? — попита дамата, обръщайки очи към него.

Габриел почервеня и точно когато реши да й каже, че няма ни най-малка идея, тя каза глупаво:

— О, невинният ми! Открих, че пишеш за „Дейли Експрес“. Не те ли е срам?

— Защо да ме е срам? — каза Габриел, примигвайки с очи и стараейки се да се усмихне.

— Ами, аз се срамувам от теб! Да пишеш за такъв вестник! Да е си западен британец!

По лицето на Габриел пробяга сянка на объркване. Вярно беше, че пишеше за литературната рубрика на „Дейли Експрес“, за което всяка седмица получаваше по шестнайсет шилинга. Но със сигурност не беше някакъв си западен англичанин. Книгите, за които пишеше резюмета, не бяха някакви си булевардни романчета. Обожаваше да разгръща страниците и да усеща мириса на мастило по новите издания. Почти всеки ден след университета завършваше на кея, в малките долнопробни книжарници или пък в Хики, Уеб, Марси, О’Клохиси на търговската уличка. Обичаше да казва, че литературата е над политиката. Но пък бяха приятели с нея още от училище и в колежа, така че не искаше да й отговори троснато. Продължи да мига и да се усмихва, като й каза, че не вижда нито грам политика в резюметата на книги и в литературните рубрики.