Бренда Джойс - Завоевателят

— Не се ли боите от злия й поглед?

Ролф се изсмя сухо.

— И вие ли я смятате за вещица?

— О, да, тя е вещица — отговори съвсем сериозно Ателстън. И баща й го знаеше. Но е добра вещица.

— Тя е жена от плът и кръв и има нужда от мъж. — А предателското сърце му подсказа: моята жена, създадена е за мен.

— Напълно сте прав, милорд. Но тази нощ тя упражнява магьосническата си сила.

— Какво, за бога, искате да кажете? — изгърмя Ролф и юмрукът му тресна по масата с такава сила, че съдовете се разклатиха.

— Тази нощ Сейдри броди из гората, за да събере необходимите билки за Тор.

— Обяснете думите си, саксонецо.

Ателстън съвсем спокойно разказа на възбудения Ролф кой беше Тор и как беше пострадал.

— Значи това момиче броди нощем из гората, и то без придружител, само за да събере лековити треви за някакво си старо куче? — попита смаяно Ролф. В следващия миг скочи и заповядана хората си да привършат с вечерята. — Веднъж завинаги ще сложа край на нощните й скитания!

Лицето на Алис беше разкривено в грозна гримаса. Тя се вслушваше възбудено в трополенето на конските копита. Казаха й, че господарят и хората му потеглят със запалени факли в нощта, за да търсят Сейдри.

Не можеше да повярва. Годеникът й желаеше незаконната й сестра. Сейдри сигурно го беше омагьосала, иначе нямаше да я зяпа с такава дива похот. Никой друг мъж не смееше да пожелае вещицата. А може би норманинът не беше човешко същество? Не бе от плът и кръв, а творение на сатаната. Алис потрепери от ужас.

Не, той беше мъж от кръв и плът. Тя беше видяла мъжкото му тяло: жилесто, мускулесто, обсипано с белези — колко грозно. По някаква необяснима причина той не се боеше от Сейдри и злия й поглед, дори напротив, явно беше силно привлечен от дивия й необуздан характер.

Алис мразеше сестра си с такава сила, че се боеше да не се задуши.

Никога преди това не беше изпитвала боязън от сестра си защото омразата и гневът й бяха твърде силни. А с течение на годините ставаше все по-смела, защото Сейдри явно не смееше да я прокълне. Алис вярваше, че причината е в роднинството им и защото това щеше да разгневи баща им. Но може би Сейдри нямаше власт над Алис. Това беше изключително приятна мисъл.

Сега обаче Ролф препускаше някъде в нощта и я търсеше. Алис отново се помоли Сейдри да умре — това беше най-съкровеното й желание. Ролф не се боеше от нея и по това си приличаше със стария граф. Мисълта за баща й я разболяваше. Споменът за това, как той глезеше Сейдри, как се явяваше с курвата си пред очите на всички, а в същото време занемаряваше законната си съпруга и дъщеря й и рядко ги удостояваше с усмивка, я караше да побеснява и днес. Братята й също предпочитаха Сейдри и не ги беше грижа за злия й поглед. Те я милваха и целуваха и обичаха да си играят заедно. Всички хора, които означаваха нещо за Алис, предпочитаха Сейдри пред нея. Само хората, които й бяха безразлични, например младият Едуард с пъпчивото лице, за когото беше сгодена, избягваха Сейдри и общуваха със законната графска дъщеря. Толкова й се искаше Ролф да се отврати от Сейдри и да се отдръпне завинаги от нея. Тя знаеше, че сестра й реагира чувствително на обидите.

Не, тази проклетница няма да ми отнеме и последната възможност да се омъжа, закле се Алис. И в главата й се заоформя план.

Търсенето продължаваше почти час. Бледата светлина на пълната луна осветяваше нощта, когато Ролф спря жребеца си и се вслуша в тишината. Не се чуваше нито звук, щурците бяха замлъкнали, совите не надаваха зловещите си викове, даже вятърът не шумеше в короните на дърветата. Той се надигна на стремената си. На близкия хълм, в долинката и по склона на далечния хълм, се виждаха трепкащи точки светлина, факлите на хората му, които претърсваха местността.

— Сейдри! Сейдри!

Никакъв отговор. Тревогата му, че й се е случило нещо лошо, нарасна. Сигурно я бяха нападнали вълци. Или горски разбойници.

Изведнъж чу шум и се обърна. Бе един от хората му. Мъжът размаха ръце и сърцето на норманина направи огромен радостен скок.

— Намерих я, милорд! — извика васалът му. — Намерих я!

Ролф опъна устни. Той пришпори коня си и препусна срещу Белтен.

— Добре се справяш — похвали го той.

— Веднага ме пусни, нахалнико — процеди през здраво стиснати зъби Сейдри, която беше просната напреки на седлото пред младия рицар.

— Господарю? — попита почтително васалът.

Пръстите го сърбяха да наложи здравата красивото й задниче!