Бренда Джойс - Виолетов огън

Почувства се виновна. Но оставането с Рейд само отлагаше неизбежното. Неговото настояване да отидат в Тексас ускори бягството й. Понякога той беше много досетлив и отгатваше безпогрешно чувствата й. Затова тя се изненада, че той не усеща колко ще се срамува тя, ако се срещне с родителите му в качеството на негова любовница. Но нямаше смисъл да му разкрива чувствата си.

Грейс се люби с неистова страст с Рейд този следобед. Знаеше, че това е за последно. Той отвърна на ласките й със същия плам и безразсъдност. Не се ограничиха с един път. Неколкократно се сливаха мъчително един с друг, докато най-сетне някъде около полунощ той заспа дълбоко.

— Обичам те — каза Грейс, наведе се и го целуна по неподвижните устни. За нейна изненада той изсумтя. Ръката му обви китката й, а устата му се отвори под натиска на нейната.

Дали се беше събудил?

Грейс никога нямаше да узнае.

Остави му писмо, в което му казваше, че го обича, но това няма да им помогне. В писмото тя се опитваше да обясни какво означава за нея независимостта й и че й е невъзможно да живее с мъж, който се мъчи да й я отнеме. Разбираше, че Рейд иска да я защити. Но както той трябваше да се противопостави на Форд, така и тя смяташе, че е длъжна да преподава въпреки заплахите на Роулинс. Пишеше, че никога няма да се омъжи и да се откаже от професията си. Преподаването беше неразривна част от самата нея, също както и вярата й в правото на жените да гласуват и в правото на бившите роби да се учат. И двете чувства бяха дълбоко вкоренени в нея.

Предстоеше й да върви дълго пеш до следващия град, където, далеч от любопитните жители на Начез, ще вземе първия влак в северна посока, за да се върне в Ню Йорк. Представи си колко ще се разгневи Рейд, когато разбере, че е избягала. Да се разгневи ли? Не, тя го познаваше доста добре и знаеше, че това ще му причини повече болка от всичко друго на света. „О, Рейд“, помисли си тя с мъка, „какво неприятно събуждане ти устроих! По-добре никога да не се бяхме срещали и никога да не се бяхме влюбвали! Тогава нямаше да ти причиня това!“ Тутакси Грейс разбра, че това не е вярно. Знаеше, че ще съхрани спомените си за него като някаква скъпоценност и ще го помни, докато е жива.

Когато си помисли за бъдещето, я обхванаха мрачни мисли. Напускаше Рейд, но животът й трябваше да продължи. Петте хиляди долара ще премахнат задълго безпокойството за болничните сметки на майка й. Вече беше член на Националната асоциация за правото на жените да гласуват и беше добра приятелка с председателките й — Елизабет Кади Стентън и Сюзън Б. Ентъни. Ще обикаля из страната и ще държи сказки на хората. Ще се потопи изцяло в борбата за делото. Следващото лято във Филаделфия ще се чества Стогодишнината, а Грейс вече знаеше, че Асоциацията има големи планове за акции, които да повлияят на хорското мнение. Ще отиде с тях.

Спря за миг, когато пътят я изведе до новата църква. Тя имаше нужда от още боядисване. Но точно сега блестеше в бяло на лунната светлина и миришеше приятно на прясно отсечено дърво. Рейд я бе построил. А някой ден той ще принадлежи на някоя друга.

Този път тя чу отдалеч приближаването на конете. Опитът я подтикна да постъпи както трябва. Не ги изчака да се приближат, а се скри в гората. „Това не е възможно“, помисли си тя отчаяно, но сцената се разигра пред очите й.

Грейс се сви зад един дебел дъб и се загледа разтреперано. Чу гласа на Форд. В очите й бликнаха сълзи от гняв и безсилие, когато ги видя да обграждат сградата и да я обливат с някаква лесно запалима течност. Гласовете им бяха тихи, груби и заплашителни. След няколко секунди огънят пламна и от четирите страни. Грейс не помръдваше. Почти не виждаше от сълзи, а пламъците пращяха и се виеха нагоре.

Тя сподави стона си. Зад нея подскочи един елен и избяга в храсталака.

— Какво е това? — изсъска някой.

Грейс застина на място.

— Има някой в гората — отвърна друг мъж.

— Сигурно е негър — каза Форд. — Изкарайте го оттам.

Конниците се насочиха към нея. Грейс изпищя и хукна да бяга, но един ездач й пресече пътя. Тя се плъзна покрай коня и се озова в сечището, където сега пламтеше ярко училищната сграда.

— Това е жената на Браг. Хванете я — изрева Форд.

Грейс вдигна полите си, хукна покрай същинския ад, който се бе разразил на ливадата и се втурна към гората от другата страна.

Не мислеше. Тичаше напосоки. Гората беше черна като катран. Клоните я жулеха и одраскваха. Спъна се, но не посмя да падне. Убоде се на тръни и извика от болка. Едва не зарида. Отвори уста, за да си поеме дъх, и се сви, тъй като един храст дива роза я улови като в капан. Вслуша се в нощните шумове, но чу само плисъка на Мисисипи, жабите, щурците и една сова. Измина известно време, преди да успее да задиша по-равномерно и да разбере, че, слава богу, им е избягала. Измъкна се предпазливо от храсталака. Усети, че си е загубила едната обувка. Кракът й започна да пулсира. Събу скъсания чорап и се отпусна на земята. Още трепереше. Нещо се плъзна по глезена й. Тя подскочи и побягна. „Няма край,“ помисли си, „не му се вижда краят на това насилие, както и на тази нощ.“