Линда Джоунс - Големият лош вълк

— Имаш една трошичка. — Моли докосна с пръсти бузата си.

Дългите му пръсти посегнаха да махнат трошичката, но Улф улучи другата буза.

— Не, ето тук. — Моли все още сочеше собствената си буза и Улф не успя и този път. — Малко по-надолу.

Улф отпусна ръце в скута си, очите му се присвиха.

— Защо не я махнеш ти?

Моли не се поколеба, коленичи и се приведе напред, не много, само колкото да достигне лицето му. Пръстите й леко докоснаха страната му. Той със сигурност се бе избръснал сутринта, но въпреки това тя можеше да почувства лекото бодване на току-що наболите косъмчета. Кожата му бе топла, леко загрубяла, ефирното докосване на пръстите й бе достатъчно сърцето й отново да ускори ритъма си.

— Ето — каза тя, като отново зае предишното си положение. — Сега всичко е наред.

Той я гледаше така, като че ли знаеше нещо, което на нея й бе неизвестно. Нещо важно. Нещо, което можеше да промени живота й. Не бе прекарала дори и половин час с него, а вече чувстваше, че се бе случило нещо наистина от голямо значение.

Улф я гледаше така, като че ли се готвеше да я изяде, като че ли бе такъв, какъвто го бе описвала майка й, когато я бе предупреждавала, че в него има заплаха, за което й бяха говорили и Хана и Стела. Въпреки това Моли вярваше на Улф Тревелиън. Това доверие бе в противоречие с всичко, което бе чувала за него, в противоречие дори със собствения й здрав разум.

— Изчервяваш се.

— Не е вярно. — Моли се опита да се защити, но без полза. Разбира се, че се изчервяваше, чувстваше как страните й горяха.

— Щом така казваш.

— Не би трябвало да ми се подиграваш. Не е учтиво.

Улф вдигна учудено вежди, като че ли не можеше да повярва, че тя се осмелява да му говори толкова смело. Изненадата го направи някак си по-уязвим, по-човечен и Моли широко се усмихна.

— Не се изненадвай толкова — каза тя, като си отдъхна с облекчение. — Никой ли не ти е казвал, когато се държиш грубо?

— Никой — отвърна той с дълбок глас.

— Може би в противен случай и маниерите ти биха били по-добри. — Моли не искаше думите й да прозвучат обвинително, но така се получи.

— Маниерите ми ли?

— Да.

Той, изглежда, се замисли над думите й и ако преди малко лицето му имаше изненадано изражение, то в миг изчезна. Моли забеляза как по него премина сянка и то придоби безстрастно изражение.

— Много неща мога да върша, Червенокоске, но никога не съм се славил с добри маниери.

— Какво откровение! — Усмивката й стана още по-широка.

Не попадна в капана му и не го попита точно с какво е известен и какво може да прави добре. Погледът на Улф подсказваше, че и двамата знаят много добре какво искаше да каже.

Едно едва доловимо трепване, едно леко присвиване на мускулите подсказа на Моли, че Улф се готвеше да се наведе напред, да я доближи, а тя не бе готова за още едно негово докосване, дори и най-лекото.

— Наистина трябва да тръгвам.

Този път Моли се изправи на крака и взе кошницата си, която се намираше в края на одеялото. Улф не се помръдна от мястото си, затова Моли трябваше да заобиколи няколко дървета, преди отново да се намери на пътеката. Хвърли поглед през рамо и видя, че той не се беше помръднал, седеше на одеялото с гордо изправен гръб и чакаше.

— Червенокоске?

Тя се обърна с лице към него и го погледна с очакване.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Благодаря за хляба. Не се отклонявай от пътя.

— Няма нужда да ми благодариш, Улф. Ще вървя само по пътеката. — Моли се усмихна. — Благодаря ти за брендито. Съжалявам, че не ми хареса.

Тревелиън изръмжа нещо под нос. Дали беше „Аз също съжалявам?“ Моли не бе сигурна. Той отново й обърна гръб.

— Улф?

Когато чу името си, той трепна за момент, след това се обърна към нея.

— Утре ще дойдеш ли пак? — Моли разбираше, че не би трябвало толкова очевидно да издава нетърпението си, но не можеше да се сдържи.

— Ще дойда — отвърна той. — И не забравяй, не се отклонявай от пътеката. Не искам да се загубиш.

Моли се обърна и продължи пътя си, а когато му обърна гръб и той не можеше да види, усмивката й стана по-широка. Днес бе прекарала с него твърде много време, но пък баба й щеше да си помисли, че е вървяла по главния път и затова нямаше да се тревожи.

Моли се затича, просто за всеки случай.

Улф не би могъл да я поквари с питието си, това бе сигурно. Когато бе опитала брендито, реакцията й бе мигновена — очите й се бяха напълнили със сълзи, устата й гореше. Бе реагирала и когато той я докосна, реакция много по-силна, отколкото можеше да предизвика каквото и да е бренди. Той бе докоснал пръстите й случайно и съвсем леко, но Моли бе затаила дъх и го бе погледнала с най-чистите, най-светлите питащи очи, които бе виждал някога. Няколко минути по-късно, когато бе махнала трохата от лицето му, страните й се покриха отначало с лека руменина, която постепенно премина в яркочервено.