Филип Джиан - Навън към себе си

— Анри-Джон, мисля, че забравяш нещо: аз съм ти майка. Не го казвам като укор за някои думи, които си позволяваш да използваш в мое присъствие. Просто искам да ти напомня, че не си се появил сам на този свят… Не си губи времето в напразни опити да ме шокираш. Несъмнено знам много повече от теб. Освен това няма защо чак толкова да го преживяваш. А ако все пак държиш на това, бих могла да ти кажа коя е любимата ми поза и кои са най-ерогенните зони на тялото ми.

При тези думи омаломощено се отпуснах по гръб и вперих очи в тавана. А мисълта, пронизала съзнанието ми, прие формата на един стих на Т. С. Елиът от една негова поема, която наскоро бяхме превели с Алис: И позволи на вика ми да стигне до Теб.

Беше ден за почивка. Не можех да се възползвам пълноценно от приятния следобед, тъй като Рамона ме задържа малко повече от обикновено, за да ми покаже някаква мазурка на Шопен. Слушах я с половин ухо. От една седмица играеха „Концертът“ — балет, с който Робинс се беше представил преди няколко години в Ню Йорк, и тя изпълняваше няколко парчета на сцената, между които и въпросната мазурка, докато останалите танцуваха около нея. Балетът бе комичен и този път танцуваше и Жорж, защото му беше приятно. Носеше големи пеперудени криле и се гримираше като Гручо Маркс. Покрай представлението всички бяха в чудесно настроение, но на мен ми беше необходимо много повече, за да се развеселя. Накратко, не успявах да се съсредоточа върху онова, което ми обясняваше Рамона. През остъклената врата виждах майка ми, която седеше в градината и пришиваше панделки на пантофките си, и все не можех да преглътна заседналата в гърлото ми буца.

Прекарах остатъка от следобеда в стаята си, като почетох и изпуших няколко цигари, но без да изпитам удоволствие нито от едното, нито от другото. Най-малко петстотин пъти сменях позата и толкова често отварях и затварях прозореца, че накрая Оли ме попита от градината дали се чувствам добре.

— Глупак нещастен! Я си гледай работата! — изревах аз и припряно отскочих назад.

Почти да си счупиш кръста, да ти извъртят минет, после да откриеш, че майка ти има любима поза и ерогенни зони — а защо не и ботуши и камшик в някое чекмедже? Е, и това ако не беше интересен ден, здраве му кажи! Почти не смеех да вдигна глава от страх да не би още нещо да ме халоса по темето. Чувах смеха им в градината. Птичките в дърветата. Телефона на Жорж в хола. Долапите в кухнята, тенджерите и водата в канализацията, в умивалника, после в някакъв съд, очевидно за спагети. Към седем часа. Прегънато крайче на страницата на книгата. После сплетени ръце на тила до произнасянето на името ми: Анри-Джон, на вечеря! — пронизителният глас на Оли. Последен поглед през прозореца, падането на здрача, светлините на къщата в короната на липата, не съвсем във форма, но не и чак толкова зле в крайна сметка, просто леко колебание и ето ме долу.

Съобщението на Жорж, че заминаването ни за Ленинград се отлага с шест месеца, се превърна във всеобща тема на разговорите до края на вечерята и ми позволи да не откъсвам очи от чинията си. Не че не бих понесъл погледа на Джереми или на майка ми, но исках да ме оставят на мира. А не е много трудно да те забравят, когато сътрапезниците ти са четиринайсет на брой.

Жорж, Джереми и Ерик седяха в единия край на масата. Майка ми, Рамона и Алис заемаха другия. От едната страна седяхме аз, Ребека, Оли и Едит, а срещу нас — Олга, Корин, Шантал и Карен. Ако това, че в къщата има толкова жени и не съм се уредил поне с една от тях, е шега, казвах си понякога, то тя е доста безвкусна. Знаех в какво се състои проблемът — всички те ме познаваха от времето, когато бях на седем-осем години. Отлично си спомнях как ме друсаха на коленете си, как заспивах в скута им с палец в устата, докато ми разказваха приказки, как после ме завиваха и целуваха по челото. Разхождаха ме в парка, наглеждаха ме, приготвяха ми закуска. И бях уверен, че ако направех дори и най-малкия опит, щяха да ми се изсмеят в лицето. Най-мило, естествено, но тогава би било още по-страшно, тъй като бих предпочел да ме пратят по дяволите, вместо разнежени и развеселени да ми изтресат нещо от рода на: О, Анри-Джон, и през ум да не ти минава! За нещастие в ума ми се въртеше единствено тази мисъл. И то толкова натрапчиво, че понякога се чудех дали не съм болен. Представях си, че някаква зловеща болест разяжда мозъка ми и че нищо не е в състояние да облекчи мъките ми освен четенето на „Парижки и холивудски лудории“, ако приемем, че клин клин избива. Не смеех, а и не исках да споделя това с никого, тъй като предполагах, че би могла да ме спаси само операция на мозъка, а никак не бях навит на такова нещо. Слава Богу, казвах си, все още не са открили, че из къщата броди сексуален маниак. Точно от това се страхувах най-много и редовно се оглеждах в огледалото в банята, за да видя дали нещо вече не се е изписало на лицето ми.