Орио Джиарини - Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

Повечето от стоките, необходими за живота на хората вече трябвало да се купуват, защото те не били произвеждани от семейства, можещи да се самозадоволяват — т.е. семейства в земеделско общество. От Аристотел насам се е правела разлика между две различни видове цени: цена за ползване и цена за обмен. За класическите икономисти обменната цена съвпада с естествената. Цената за ползване според Смит е задължително предварително условие за появата на обменната цена. Смит обаче успял да забележи онзи „парадокс“, признат доста по-късно, че най-ценните неща — като храна и инструменти са евтини, а такива, като диамантите например, са много по-скъпи.

Никой не би предложил цена — т.е. да даде нещо полезно (опортюнистична цена) за нещо, общо взето, безполезно. Ще се появи обменна цена в момента, в който се появи някаква степен на полезност на дадената стока. Степента на тази полезност обаче няма да определи цената на продукта, понеже тя се определя от производствените разходи, притиснати от конкуренцията. Трябваше да минат още сто години, за да се разреши „икономическият парадокс“ чрез субективната теория на цената, разработена от Джон Хикс, в която се връзва обменната стойност и цена със степента на стойност в процеса на употребата. Дори и тогава стойността не бе обвързвана с употребата на даден продукт за период от време, включително всички действия от периода на изследванията до крайната реализация.

Писанията на Джон Стюард Мил хвърлят доста светлина върху сложността на този проблем. Той признава че продуктите имат „приложна“ стойност, но поддържа тезата, че тази стойност е включена в пазарната цена на продуктите, така че няма никаква нужда този въпрос да се обсъжда повече. Това може лесно да се възприеме, ако мислим за икономика, оформена от Индустриалната революция, при която наличността на продукти или система е най-важното — неговото експлоатационно представяне по-нататък се считало за вторично. Само на това сравнително просто нива експлоатацията на продукта може да се счита като „вградена“ в него. Обслужващата икономика започва оттам, където тази априори установена характеристика на обекта се отделя от продукта или самата система, които имат нужда от допълнителни услуги през периода на тяхната експлоатация.

Смит и другите класически икономисти като Рикардо не можаха да решат въпроса за заетостта. Независимо че основната им грижа бе икономическият растеж, те не дават обяснение защо съществува безработицата. В действителност те приемаха, че всеки, който иска работа или си я има, или може да получи такава без никакви усилия. Изправен пред аргумента на Томас Малтус, че може да се получи свръхпроизводство, водещо до безработица, Рикардо рязко отсича, че това е невъзможно и привежда като пример закона на Сей от 1803 г., че „предлагането създава собственото си търсене“. „Законът на Сей“ обаче не обяснява, какво се казва с фразата „предлагането, винаги имащо готов пазар“. Учени като Сей — както и класическите икономисти — са считали, че предлагането винаги ще намери пазар просто защото по тяхно време беднотията е била нормалното състояние на обществото. Те не са разбирали, че търсенето, при това платежоспособното търсене, трябва да се създава, нито пък са разбирали, как това може да стане не за друго, а защото по онова време масово търсене и масово предлагане просто не е имало. Последните две явления са характерни чак за началото на двадесети век.

Класическите икономисти са мислили, че процесите, които водят до появата на дадена стока на пазара са онези, които ще доведат приходите, с които стоката ще бъде закупена. Крайната цена на дадена стока е равна на вложените материали и труда плюс печалбата на манифактуриста. Доставчикът на суровините, производителят и работникът взети заедно, правят точно онази сума пари, която е нужна за закупуването на продукта. Вярното за една фирма е вярно и за всички останали: създава се достатъчно приход, за да се закупи всичко произведено. Свръхпроизводството просто е „невидимо“ за тези икономисти. Дори и когато капиталистът реши да спести част от печалбите си, той не ги държи някъде „скрити“, а инвестира в сгради и машини. По всяка вероятност, твърденията на Рикардо са били верни за времето си, след като банковото кредитиране е било в зародиш и не е имало организирана стокова борса за набиране на капитали. Наистина, повечето производители са финансирали инвестициите си от собствения си джоб.