Джеръм Джеръм: За лентяйството

По въпроса за лентяйството аз се лаская от мисълта да се считам за специалист. Човекът, който в юношеските ми години ме къпеше в купела на мъдростта срещу девет гвинеи на семестър (без допълнително възнаграждение), обичаше да казва, че никога не бил срещал момче, което може да свърши толкова малко работа за толкова много време. А горката ми баба, като прекъсна веднъж поученията си за ползата от четенето на молитвеника, заяви, че не й се вярвало аз да извърша някога нещо, което не бивало да се върши, но че още по-малко й се вярвало да направя това, което съм длъжен да направя.

За съжаление аз опровергах първата половина от предсказанието на милата старица. Да ме прости господ, но въпреки леността си аз вършех много неща, които не биваше да върша. Втората част от предсказанието й обаче се сбъдна изцяло. Аз не направих почти нищо от онова; което трябваше да направя. Склонността към лентяйството винаги е била най-силната черта на моя характер. Не мислете, че си приписвам, не, това си е просто вродена дарба. Всъщност малцина я притежават. В света има много ленивци и „тежки гемии“, но истинският лентяй е рядкост. Лентяят не е човек, който се мотае без работа с ръце в джобовете. Тъкмо обратното — най-изумителната му черта е, че винаги е страшно зает.

Не можеш да се наслаждаваш истински на безделието, ако нямаш достатъчно много работа. Какво удоволствие можеш да изпиташ от това, че не вършиш нищо, ако изобщо нямаш какво да вършиш. В такъв случай самото пилеене на време се превръща в досадно и изморително занимание. Лентяйството, подобно на целувката, за да е сладко, трябва да е откраднато.

Преди много години, когато бях млад, се разболях много сериозно — не мога да кажа от какво точно, помня само, че имах силна простуда. Изглежда обаче, в последствие с мен се е случило нещо сериозно, защото докторът каза, че е трябвало да отида при него преди месец и че ако това (какво точно, не знам) е продължило още една седмица, той не би могъл да отговаря за последствията. Странно, но наистина не съм срещал лекар, който би пропуснал да заяви, че ако си се забавил само с един ден още, болестта ще бъде вече неизлечима. Нашият медицински съветник, философ и приятел прилича на герой от мелодрама — появява се винаги в последния момент сякаш по волята на самата съдба.

И тъй, както вече казах, бях много болен. Изпратиха ме за цял месец в Бъкстън с изричното нареждане да не върша нищо, докато съм там.

— Имате нужда само от покой — каза докторът, — от пълен покой.

Откриваше ми се великолепна перспектива. „Този човек явно е налучкал болестта ми“ — казах си аз и си помислих за чудесните четири седмици dolce far niente ((итал.). — Блажено безделие. — Б. пр.), примесено с малко болест. Не много, разбира се, а само толкова, колкото е необходимо, за да се придаде на безделието оттенък на страдание и поетичност. Ще ставам късно, ще отпивам бавно шоколада си и ще закусвам по пантофи и халат. Ще се изтягам на хамака в градината и ще чета сантиментални романи с тъжен край, докато книгата падне от отслабналата ми ръка; след туй ще отправя замечтан поглед към синевата на небесния свод, ще следя движението на перестите облаци, носещи се в пространството като кораби с бели платна, и ще слушам веселите песни на птиците и тихия шепот на листата. Или когато отслабна дотам, че вече няма да съм в състояние да излизам в градината, ще седя отрупан с възглавнички до прозореца на първия етаж и ще бъда толкова бледен и интересен, че всички хубави момичета ще въздишат, като минават край мен.

Два пъти на ден ще отивам с кресло-количка до извора, за да пия вода. Ах, тези води! Тогава аз нищо не знаех за тях и бях доста въодушевен от идеята. „Пия вода“ — звучеше съвсем аристократично, съвсем в духа на епохата на кралица Ана! Реших, че пиенето на вода ще ми хареса. Но само след три или четири дни вече ми се повдигаше. Описанието, направено от Дикенсовия Сем Уелър, който казва, че „по вкус тя му напомня топла ютия“, дава много слаба представа за способността на тези води да предизвикват гадене. Мисля, че ако нещо е в състояние да накара болния бързо да се оправи, това е мисълта, че докато не оздравее, ще трябва всеки ден да изпива чаша такава вода. В продължение на шест дни пих вода и едва не умрях от нея. После обаче започнах да пия веднага след водата по чаша хубав, силен коняк и се почувствувах далеч по-добре. След време чувах от различни изтъкнати представители на медицината, че алкохолът напълно неутрализирал действието на желязото, съдържащо се в тия води, и се радвах, че съм попаднал точно на това, което ми е трябвало.