Джеръм Джеръм - Чайници

Някои учени твърдят, че можеш да вземеш от огъня чайник, пълен с кипяща вода, да го сложиш на дланта си и да го носиш така из кухнята, без ни най-малко да се изгориш, при условие, разбира се, че чайникът не се прекатури.

Трябва обаче да си напълно сигурен, че водата наистина кипи, иначе непременно ще си изгориш ръката; трябва също така предварително да провериш дали по дъното на чайника случайно не са се полепили горещи сажди или някое въгленче. Спазиш ли тези две правила, спокойно можеш да се заемеш с опита и да разчиташ на пълен успех.

Обяснението на това явление е крайно просто. Топлината на огъня минава през чайника и оттам във водата и щом водата заври, чайникът — всеки, който е изучавал естествени науки и разни други подобни неща, лесно може да си го обясни — добива отново нормалната си температура и човек може да го разнася нагоре-надолу по начина, който вече описах, вместо за дръжката.

Аз обикновено използувам метода с дръжката, като при това я хващам с кърпа. Веднъж, преди години, опитах на практика научната теория, но, изглежда, водата в чайника не е била завряла. А това, както вече обясних, е много важно условие, защото ако водата не е напълно завряла, чайникът е още горещ и ти, като го сложиш на ръката си, само успяваш да изкрещиш: „Ох, дявол да го вземе“ — и го изпускаш, а водата се разплисква по целия под. И всички, които си поканил в кухнята, за да видят с очите си триумфа на науката, също изкрещяват: „Ох, дявол да го вземе!“ — и се разбягват в безпорядък, като вдигат краката си високо във въздуха, спускат се към коридора, където сядат на хладния линолеум и се мъчат да си свалят и двете обувки едновременно.

Не мога да си обясня защо е така, но винаги ми се е случвало да откривам, че съществува доста голямо несъответствие между теорията и практиката. Спомням си, че когато се учех да плувам, ми разправяха да се отпусна по гръб, да си разперя ръцете и да остана така напълно неподвижен — и нямало да потъна; дори да съм искал, пак нямало да потъна. Кое ги караше да мислят, че ще искам да потъна, не знам, но очевидно смятаха за напълно възможно да се опитам да го направя и най-доброжелателно ме съветваха да не предприемам подобен експеримент, за да си спестя разочарованието и напразното губене на време. Можел съм да си стоя така на повърхността на водата толкова дълго, че да умра от глад или от дълбока старост: или пък ако се случело да падне мъгла, да ме блъснел някой кораб и да ме убиел — но да потъна и да се удавя, уверяваха ме те, било невъзможно. Изключено било човек да легне по гръб във водата и да потъне. Дори ми нарисуваха всичко на една плоча, за да ми стане по-ясно и да се уверя със собствените си очи.

И ден след ден ходех на морето и лягах във водата в положението, в което, както ми бяха обяснили, според законите на природата било изключено да потъна, и ден след ден неизменно, щом се отпуснех във водата, се стрелвах право към дъното с главата напред.

Веднъж ми се случи да проверя на практика и друга една теория — тази за силата на човешкия поглед и как той можел да усмирява побеснели крави и други диви зверове. Прекосявах една ливада близо до фермата, в която в момента гостувах, и тъкмо бях стигнал по средата и се намирах на около триста метра от оградата, забелязах, че съм предмет на обезпокояващото внимание на една енергична и интелигентна на вид крава. Отначало приех това като комплимент, помислих си, че просто съм успял да очаровам кравата; но когато тя завъртя глава така, че върхът на левия й рог се насочи точно към средата на стомаха ми, започна да маха в кръг опашка и на устата й се появи пяна, заключих, че навярно я вълнуват по-силни чувства от едно мимолетно увлечение.

И тогава изведнъж ми дойде на ум, че изрично ме бяха предупредили да не приближавам тази ливада именно заради кравата. Нещастното животно съвсем скоро беше преживяло остро душевно страдание — отнели му бяха потомството — и очевидно беше решило да излее наболелите си чувства върху първото живо същество, което се мернеше нататък.

И това живо същество се случих аз. Ами сега какво да правя? Поспрях се за миг в недоумение. Първо си помислих да легна на земята л да се престоря на умрял. Бях чел някъде, че ако легнеш на земята и се престориш на умрял, и най-свирепият звяр няма да те докосне. Не помня само причината, поради която не те докосва. Навярно поради това, че е разочарован, загдето не е имал удоволствието сам да те убие. Обзема го такъв яд за пропуснатата възможност, че хич и не те поглежда дори. Или пък съвестта му заговорва изведнъж при мисълта за кървавото дело, което е възнамерявал да извърши, и той си тръгва, изпълнен с благодарност, че е бил възпрян по този начин от такова голямо престъпление и решава за в бъдеще да бъде по-добър звяр.