Джеръм Джеръм - Сюрпризът на мистър Милбъри

Но този човек ме заинтригува с младостта си и със своето невинно лице. При това, аз скучаех в тая дупка след местата, където ми се бе случвало да работя преди. А когато в продължение на три месеца не правиш нищо друго, освен да обслужваш неудачни търговски пътници и нежни двойчици с пътеводители, ще се зарадваш на всичко, което предрича поне някакво развлечение.

Последвах новопристигналия в неговата стая и се осведомих дали не му е нужно нещо. С въздишка на облекчение той тръсна кошницата върху кревата, свали си шапката, изтри чело и чак тогава се обърна към мене.

— Женен ли сте? — попита.

Изглеждаше безсмислено да се задава подобен въпрос на един лакей, но доколкото го задаваше мъж, не се разтревожих.

— Как да ви кажа — викам, — не съвсем. — Тогава бях само сгоден и то не със своята бъдеща жена. — Но няма значение, ако ви е нужен съвет…

— Не е там работата — прекъсна ме той. — Само, моля ви, не се смейте. Ако бяхте женен, щяхте да ме разберете по-добре. Има ли тук при вас разумни жени?

— Жени при нас има — викам. — А виж, разумни ли са или не, зависи от коя страна се гледа. Обикновени жени. Да извикам ли камериерката?

— Да, да — зарадва се той. — Не, почакайте минутка. Първо да отворим.

Той се зае с въженцата, после ги заряза и се разсмя.

— Не — вика. — Отвържете ги вие. Отваряйте внимателно, чака ви изненада.

Не обичам особено изненадите. От опит зная, че обикновено те не са особено приятни.

— Какво има там? — попитах.

— Ще видите като развържете, то не хапе — и пак се разсмя.

Е, добре, мисля си, ще рискувам, видът ти е безобиден. А после ми мина през ума такова нещо, че се изправих и застинах с въженцето в ръка.

— Да няма — викам, — труп тука?

Изведнъж той побледня като чаршаф и се хвана за перваза на камината.

— Боже мой — вика, — не се шегувайте с такива неща, за такива неща не съм и помислял. Развързвайте по-бързо!

— Струва ми се, сър, че би било по-добре, ако вие сам я отворите — казах аз. Цялата тази история взе да не ми харесва.

— Не мога — вика, — след вашето предположение… Цял треперя. Развързвайте по-бързо и кажете всичко ли е както трябва.

Любопитството надделя. Развързах канапа, отворих капака и надникнах в кошницата. Пришелецът стоеше, извърнат гърбом.

— Благополучно ли е всичко? — пита. — Жив ли е?

— Живичък — викам.

— И диша?

— Да не би да сте глух, сър, щом не чувате как диша?

Съществото в кошницата сумтеше така, че се чуваше чак на улицата. Той се ослуша и се успокои.

— Слава богу! — каза и се тръсна в креслото пред камината. — Съвсем не помислих за това; та той цял час се е тръскал в кошницата и не би имало нищо по-просто от това да се задуши под одеялото… никога повече няма да рискувам толкова безумно!

— Вие явно го обичате?

Той ме изгледа.

— Дали го обичам? Та аз съм му баща!

И отново взе да се смее.

— О! — възкликнах. — Значи имам удоволствието да разговарям с мистър Костър Кинг?

— Костър Кинг ли? Фамилията ми е Милбъри…

— Съдейки по етикета на кошницата, бащата на това същество е Костър Кинг от Звезда, а майка — Джени Динс от Дерби Дявола.

Той ме загледа подозрително и побърза да постави между нас един стол. Бе дошъл неговия ред да помисли, че аз съм се побъркал. Но решавайки очевидно, че не съм опасен, приближи и погледна в кошницата. След което се раздаде нечовешки вопъл. Той стоеше от едната страна кошницата, аз — от другата. Разбуденото от шума куче се надигна, седна и се усмихна първо на единия от нас, после — на другия. Беше булдог, деветмесечно кученце, отличен екземпляр.

— Моето дете! — виеше нашият гост, а очите му съвсем изпълзяха на челото. — Това не е моето дете! Какво е станало? Полудявам ли?

— Нещо такова — викам. — Не се вълнувайте и кажете какво очаквахте да видите?

— Моето дете! — крещеше той. — Моето единствено дете!…

— Вие имате предвид истинско дете? — подпитвах. — Човешко дете? Някои така странно говорят за своите кучета, че не можеш да ги разбереш веднага.

— Ама, разбира се — стенеше мистър Милбъри. — Най-хубавото детенце на света, в неделя навърши тринайсет седмици. Вчера му проби първото зъбче.

Видът на кучешката муцуна го довеждаше до бяс. Той се хвърли към кошницата и аз с труд успях да спася бедното животно от удушаване.

— То не е виновно — помъчих се да доказвам аз. — Убеден съм, че е не по-малко огорчено, отколкото вие. Някой си е направил шега с вас — извадил е детето и е турил кучето. Ако изобщо тук някога е имало дете.