Джеръм Джеръм - Велурените ръкавици

Свърши пролетта, настъпи лятото. И ето, че изведнъж се случи голямо събитие. Отначало той не можа да разбере от какво е предизвикано странното му чувство. В нея се бе появило нещо ново, неуловимо, като аромат на цветя. Изглеждаше, че тя се държи някак иначе, по-гордо. Чак при раздялата, като пое ръцете й, той разбра в какво се състои работата — тя бе с нови ръкавици. Ръкавици със същия златисто кафяв цвят, но изключително гладки, меки и прохладни. Плътно, без нито една бръчица, те обвиваха нейните ръце и подчертаваха красотата на тяхната линия.

Смрачаваше се и ако не се брои широкия гръб на полицая, те бяха съвсем сами на алеята, на своето любимо място. Внезапно той се отпусна на коляно пред нея, както го правят в романите и в пиесите (а понякога и в живота), притисна дългата си и гореща целувка към малката ръка във велурена ръкавица. Чуха се нечии крачки и той побърза да се изправи. Тя стоеше, треперейки с цялото си тяло, а в очите й имаше страх. Крачките приближаваха, но случайният минувач бе все още зад завоя на пътечката. Мълчаливо и бързо тя го прегърна и го целуна. Бе странна, хладна и все пак страстна целувка. След това, без да каже нито дума, се обърна и си отиде. Той гледаше подире й, докато тя не сви при Хановерските врати. Този път тя не се извърна.

Като че някаква бариера се изправи между тях след тази целувка. Все пак на следващата вечер тя с нормалната си усмивка дойде на срещата, само в очите й все още се таеше страх; и когато седна до него и той взе ръцете й, стори му се, че тя се отдръпва. Това бе инстинктивно, несъзнателно движение. И отново то му напомняше планините и бурните, стремителни потоци, и сърната с печален поглед, отклонила се от стадото, която може да те допусне съвсем близко, но достатъчно е да протегнеш ръка, за да я погалиш, и тя ще потрепери и ще избяга.

— Винаги ли носиш ръкавици? — я попита той след няколко дни.

— Да — отговори му тихо. — Винаги, когато излизам на улицата.

— Но ние не сме на улицата — възрази той, — ние сме в градината. Може би ще ги свалиш?

Тя не отвърна нищо, само със смръщени вежди го погледна така, като че се мъчеше да прочете неговите мисли. Но по обратния път, преди да стигнат до изхода на парка, тя се отпусна на последната пейка и с жест го покани да седне до нея. Спокойно разкопча велурените ръкавици, свали ги и ги остави настрана. Тогава той за пръв път видя ръцете й.

Ако бе се вгледал в нея, би забелязал как гасне слабата искра на надеждата, би видял горчивата тъга в кротките очи, които го наблюдаваха — и той, навярно, би се опитал да скрие ужаса, физическото отвращение, което се изрази върху лицето му и в неволното движение, когато се отдръпна от нея. Ръцете бяха малки и с красива форма, но груби и като че обгорени с нажежено желязо, с кървави страшни мазоли и изтъркани нокти.

— Трябваше да ти ги покажа по-рано — каза, като слагаше ръкавиците си. — Колко глупаво! Би трябвало да знам.

Той се постара да я успокои, но се запъваше и не намираше нужните думи.

— Това е от работата — каза тя, когато си тръгнаха. Ръцете й станали такива скоро, след като почнала да работи. Ако би могла да се махне оттам по-рано! Но сега! Сега вече нищо не може да се направи…

Те стигнаха до изхода, но този път той не я изпрати с поглед, не изчака, както винаги, как тя ще му махне с ръка за сбогом и ще изчезне, дали се е обърнала или не — той така и не узна.

На следващия ден той не отиде на срещата. Десетки пъти несъзнателно стигаше до вратите на парка почти, а после бягаше далече, крачейки бързо по убогите улици и, като сляп, се блъскаше в минувачите. Бледното, любимо лице, тъпичката детска фигурка, малките кафяви обувки го зовяха. Ако можеше само да мине ужасът от ръцете й. Душата на художника потреперваше при спомена за тях. В обтегнатите, изящни, гладки ръкавици те му се струваха толкова красиви и той мечтаеше за деня, когато ще ги стисне в своите ръце, ще ги гали и ще ги целува. Би ли било възможно да ги забрави, да се примири с тях? Трябва да се помисли… трябва да замине по-далече от тези шумни улици, от хората, които, изглежда, му се подиграваха. Той си спомни, че сесията на парламента е свършила и в кантората работата не е много. Може да поиска отпуск… началството ще се съгласи.

Подреди малко бельо в раницата. В планината, при стремителните потоци! Там той ще намери покой.

И ето че след дълги скитания, една вечер той се срещна с един млад лекар. Собственичката на хотела трябваше да роди и лекарят чакаше долу кога ще го повикат. Те се разприказваха и изведнъж една проста мисъл го порази. Защо не бе помислил за това по-рано? Като преодоля стеснителността си, той попита лекаря от каква работа могат да се получат такива рани. Описа ги, виждайки пред себе си в тъмните ъгли на стаята тези бедни, малки, жалки ръце.