Артър Дойл: Палецът на инженера

— Господин Хатърсли? — попита той с немски акцент. — Препоръчаха ви, господин Хатърсли, като човек, който не само е добър специалист, но и като човек, който умее да пази тайна. — При тези думи аз се поклоних, както би сторил всеки младеж, поласкан от такъв комплимент.

— Мога ли да зная кой е дал за мен такава добра атестация? — запитах аз.

— По-добре ще бъде сега да не говорим за това. От същия източник узнах, че нямате родители, не сте женен и живеете самичък в Лондон.

— Всичко това е вярно — отговорих аз. — Но все пак, кажете ми какво общо има това с професионалните ми качества. Нали искате да говорите с мен по работа?

— Без съмнение. Но вие сам ще се уверите, че моите въпроси имат връзка с всичко това. Имам за вас една професионална работа, но условието за нея е преди всичко абсолютна тайна, каквато може да се очаква обикновено от самотен човек.

— Ако ви обещая да запазя тайна, можете да бъдете уверен, че ще спазя думата си — казах аз.

Той ме погледна втренчено. Никога не бях виждал такъв поглед, изпълнен едновременно с подозрение и въпрос.

— И така, обещавате — каза той.

— Обещавам — отвърнах аз.

— Пълно мълчание отсега нататък, по време на посещението в дома ми и след това?

— Аз вече ви дадох дума.

— Отлично.

Изведнъж той скочи от мястото си, прелетя през стаята и разтвори вратата. Коридорът беше съвсем пуст.

— Всичко е наред. Помощниците и слугите много често имат навик да завират носа си в работите на своите господари.

След тези думи той седна и отново впи в мен своя пронизващ поглед. Почувствувах някакво отвращение, дори ме обхвана страх от особеното държание на този господин. Освен това се страхувах да не загубя клиента си и затова не можах да се удържа и направих жест на нетърпение.

— Постарайте се да ми обясните работата си, господине — казах аз, — времето ми е скъпо. — Бог да ми прости тези думи, но те неволно се изтръгнаха от устата ми.

— Бихте ли искали да получите 50 лири за работа, която ще трае една нощ? — запита той.

— Разбира се, че искам.

— Казвам една нощ, но всъщност работата едва ли ще трае повече от час. Аз просто искам да узная мнението ви за нашата хидравлична преса. Изглежда е повредена, но ако ни покажете къде е повредата, ние сами ще я отстраним. Какво мислите за моето предложение?

— Работата изглежда лека, а възнаграждението — превъзходно.

— Съвсем точно. Тогава елате тази нощ с последния влак.

— Къде?

— В Ейфорд, Бъркшър. Това е малко селище на границата с Оксфордшър и е на седем мили от Рединг. От Падингтънската гара тръгва влак, който пристига в Ейфорд около 11 часа и 15 минути.

— Отлично.

— Аз ще дойда да ви взема.

— Нима след това ще пътуваме с кола?

— Да, нашето селище е на около 7 мили от гарата.

— В такъв случай ще пристигнем не по-рано от полунощ. Обратен влак няма и ще трябва да прекарам нощта у вас.

— Да. Ще можем да ви настаним.

— Ще ми бъде твърде неудобно. Не мога ли да дойда по друго време?

— Решихме, че ще е по-добре да дойдете късно. Именно за да ви възнаградим за неудобствата, ние ви даваме хонорар, от който не биха се отказали и вашите професори. Разбира се, ако искате да се откажете, не е късно.

Аз помислих за петдесетте лири и за нуждата, която имам в момента от тях.

— Не мисля да се отказвам — казах аз. — С удоволствие ще изпълня вашата поръчка. Само ми кажете все пак, в какво ще се състои работата?

— Напълно логично е, че даденото от вас обещание възбуди любопитството ви. Ще ви обясня. Надявам се, че не ни подслушват.

— Разбира се. Никой не ни подслушва.

— Ето в какво се състои работата. Вероятно ви е известно, че грънчарската глина е доста ценна суровина и че в Англия тя се добива на много малко места.

— Чувал съм за това.

— Преди известно време си купих парче земя на около десет мили от Рединг. За мое щастие в едно от полетата открих богато находище от грънчарска глина. Само аз си знаех какво изпитах, когато вляво и вдясно от мен, в имотите на моите съседи, констатирах същите залежи, които простите хорица и не подозираха, че съществуват. Разбира се, в мой интерес беше да купя тези имоти, които моите съседи щяха да ми продадат без много пазарене. Отлично съзнавах, че това мое откритие беше със стойността на намиране на златни залежи при една разумна експлоатация на пластовете. Но за да купя тези имоти, ми бяха необходими средства, а аз ги нямах. Тогава занесохме хидравличната преса, която моите приятели ме посъветваха да купя, в дома ми и започнахме да преработваме глината. Разбира се, всичко се пази в пълна тайна, защото разчуе ли се, прощавай, покупка на имоти и прочие. Затова ви помолих да не казвате никому, че ще пътувате за Ейфорд. Надявам се, че напълно ме разбирате?