Артър Дойл: Знакът на четиримата

При страничните входове на театър „Лайсиъм“ вече имаше гъсти тълпи. С тропот пристигаха кабриолети и файтони и изсипваха товара си от мъже с колосани нагръдници и жени, наметнати с шалове и обсипани с диаманти. Едва бяхме стигнали до третата колона — мястото на срещата ни, — когато към нас се приближи чевръст мургав човечец в ливрея на кочияш.

— Вие ли сте лицата, придружаващи госпожица Морстън? — попита той.

— Аз съм госпожица Морстън, а господата са мои приятели — отговори му дамата.

Мъжът ни изгледа с извънредно проницателен въпросителен поглед.

— Ще ме извините, госпожице — каза той малко настойчиво, — Но тъкмо се канех да ви помоля да ми дадете дума, че между спътниците ви няма служител на полицията.

— Имате думата ми — потвърди тя.

Тогава мъжът свирна пронизително, при което някакъв скитник докара файтона му на нашата страна и отвори вратата. Човекът се качи на капрата, а ние влязохме вътре. Кочияшът мигновено шибна с камшик коня и се понесохме със страхотна скорост по мъгливите улици.

Положението беше любопитно. Отивахме на непознато място с неизвестна цел. При все това поканата, която бяхме получили, или беше номер (една трудна за възприемане хипотеза), или пък имаше сериозни причини да смятаме, че нашето пътуване сигурно е свързано с важни въпроси. Както и досега госпожица Морстън се владееше и се държеше решително. Изпитах желание да я развеселя и разведря със спомени от афганските си приключения, но да си призная, самият аз бях толкова развълнуван от положението, в което попаднахме, и обзет от такова любопитство къде отивахме, че историите ми не бяха много уместни. И до ден-днешен тя твърди, че съм й разказал една вълнуваща случка: как посред нощ в палатката ми надникнал един мускет и как аз съм стрелял по него с двуцевното си тигърче… Огначало имах представа в каква посока се движим, но не след дълго, понеже бързахме много, имаше мъгла, пък и познавах Лондон само отчасти. загубих представа къде сме и само знаех, че сме доста далеко. Шерлок Холмс обаче нямаше грешка — редеше под нос имена та ни улиците. докато файтонът трополеше през площадите и влизате и излизаше от лъкатушещите пресечки.

— „Рочестър Ро“ — съобщи той. — Л се1 а плошад „Винсънт“. Стигнахме до Воксхолски мост. Явно се движим по посока на Съри. Да. точно така. Сега сме на моста, от време на време проблесва водата.

И наистина зърнахме за някакво мигновение част от река Темза — запалените фенери се отразяваха върху спокойната водна шир. — но файтонът ни бързо отмина и скоро потънахме в лабиринта от улици на отсрещния бряг.

— „Уърдзуърт Роуд“ — редеше другарят ми. — „Прайъри Роуд“. „Ларк Хол Лейн“. „Стокуел Плейс“. Улица „Робърт“. „Коулд Харбър Лейн“. Търсенето ни явно не ни води към много изискани места.

Съвсем вярно — бяхме стигнали до съмнителни и неприветливи квартали. Дългите редици мрачни тухлени жилища се прековаха само ог неприятно силната светлина и евтиния блясък на кръчмите по ъглите. Следваха двуетажни къщи от покрайнините, всяка с миниагюрна градинка отпред, и веднага подир това отново се яви безкрайният низ от нови. безвкусни тухлени сгради — — чудовищните пипала. които огромният град протяга към своите околности. Накрая файтонът спря пред третата къща в редицата новопостроени жилища. Никъде в съседство нямаше обитатели, а сградата, пред която спряхме. също беше тъмна, само през кухненския прозорец се виждаше, че вътре е запалена светлина. Щом почукахме обаче, вратата бе отворена от един индус с жълт тюрбан на главата, с бели широки одежди и т пояс. Имаше нещо нелепо в тази азиатска фигура, застанала като в рамка на прага на една най-обикновена третокласна къща от предградията.

— Сахиб 1 1 Господар (инд.). Б. пр. ви очаква — каза слугата.

В същия миг някъде във вътрешността се чу висок писклив глас:

— Доведи ги при мене, кхидматгар 2 2 Слуга (инд.). Б. пр. . Веднага ги доведи при мене.

Последвахме индиеца по мръсния, свързващ всички помещения коридор, полумрачен и съвсем занемарен, докато стигнахме до една врата вдясно, която слугата отвори. Отвътре ни освети ярък сноп жълта светлина, а в средата на сиянието стоеше дребен човек с високо вдигната глава, с ореол от остра рижа коса по краищата и лъскаво плешиво теме, досущ като планински връх сред борове. Човекът кършеше ръце, а по лицето му непрекъснато пробягваха гримаси — ту се усмихваше, ту се мръщеше, но нито миг не оставаше спокоен. Природата го бе дарила с увиснала долна устна, така че се виждаха жълтите му неравни зъби, които той правеше слаб опит да прикрие, като непрестанно поглаждаше долната си челюст. Независимо от очебийната плешивина, имахме чувството, че мъжът е млад. Оказа се, че току-що е навършил тридесет години.