Артър Дойл: Знакът на четиримата

— Много бързате — обадих се аз. Колкото повече се разгорещява-ше Шолто, толкова по-въздържан ставах аз. — Трябва да получа съгласието на тримата си другари. Обясних ви, или всички, или никой.

— Глупости! — прекъсна ме Шолто. — Какво общо могат да имат с нашата уговорка трима чернокожи?

— Чернокожи, синекожи, няма значение, те са заедно с мене и ще заминем заедно!

Работата приключи с втора среща, на която присъствуваха Махо-мет Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар. Отново обсъдихме въпроса и накрая стигнахме до споразумение. Обещахме да снабдим двамата офицери с план на старата част от форта Агра, като отбележим мястото на скритото в стената съкровище. Шолто щеше да замине за Индия и да провери дали историята е вярна. Ако откриеше сандъчето, нямаше да го вземе, а щеше да ни изпрати натоварена с провизии за пътешествието малка яхта, която да ни изчака край остров Рътланд, където трябваше да стигнем сами, а след това майорът щеше да се върне към задълженията си. Тогава пък капитан Морстън щеше да излезе в отпуска, да ни посрещне в Агра и там да разделим най-после съкровището, като той щеше да вземе и пая на майора. Скрепихме всичко с най-тържествените клетви, които могат да бъдат измислени и изречени. Цяла нощ стоях буден пред хартията и мастилото и на сутринта двете карти вече бяха готови, белязани със Знака на четиримата, сиреч на Абдул, Абкар, Махомет и мене… Разбирам, господа, че ви поизморих с разказа си, зная, че приятелят ми господин Джоунс с нетърпение очаква да ме прибере на топло, та да няма грижи, затова ще бъда колкото може по-кратък. Злодеят Шолто замина за Индия, но изобщо не се завърна. Капитана Морстън ми посочи името му в списъка на пътниците — беше отплавал неотдавна с едно от пощенските корабчета. Чичо му починал и той наследил богатството му, затова си бил подал оставката. И все пак той се бе отнесъл унизително с петима души. Не след дълго Морстън отиде до Агра и установи, както и очаквахме, че съкровището е изчезнало. Подлецът го бе задигнал, без изобщо да изпълни условието, при което му съобщихме тайната. Оттам нататък посветих живота си на отмъщението. Само за това мислех денем, само това си представях нощем. То се превърна в непреодолима, всепоглъщаща страст. Пет пари не давах дали се съобразявам със закона и дали ме чака бесило. Да избягам, да открия Шолто, да му стисна гърлото — само за това мислех. Дори съкровището от Агра ми изглеждаше дреболия в сравнение с ликвидирането на Шолто… Е, неведнъж в живота се бях залавял с разни неща и винаги довеждах всичко докрай. Сега обаче годините мудно течаха, преди да ми дойде времето. Споменах, че имах известни познания по медицина. Един ден, когато доктор Съмъртън лежеше с малариен пристъп, група каторжници намериха в гората едно андаманче. Болното момче умираше и беше потърсило безлюдно място за кончината си. Започнах да се грижа за него, макар че все едно отглеждах отровна змия, и след няколко месеца андаманчето се оправи и вече беше на крак. Тогава то се привърза към мене, почти престана да се скита из горите и все се въртеше край колибата ми. Понаучих нещичко от езика му и момчето още повече ме обикна. Тонга (така се казваше) беше отличен моряк и притежаваше голямо широко кану. Когато се уверих, че ми е предан и е готов да ми помогне по всякакъв начин, пътят за бягство беше открит. Поговорих по въпроса с него. Разбрахме се в определена нощ да докара лодката си до един стар вълнолом, който никога не се охраняваше, и да ме вземе оттам. Поръчах му да сложи вътре няколко кратунки с вода, много таро, кокосови орехи и батати 21 21 Тропическо растение, т. нар. „сладки картофи“. Б. пр. . Малкият Тонга беше честен и на него можеше да се разчита. Не е имало по-верен другар от този андаманец. В уречената нощ лодката му чакаше на вълнолома. Съвсем случайно обаче там се появи човек от охраната — един долен патанец 22 22 Афганец от племе по индийската граница. Б. пр. , който все гледаше да ме обиди и засегне. Бях се заклел да му отмъстя и сега ми падна удобен случай. Сякаш самата съдба го бе изпратила на пътя ми, за да му върна дължимото, преди да напусна острова. Той стоеше на брега с гръб към мене, с карабина през рамо. Потърсих с очи камък, за да му счупя главата, но не намерих. Тогава ми хрумна странна мисъл и се сетих как мога да се сдобия с някакво оръжие. Седнах в тъмното и откачих дървения си крак. С три дълги подскока бях при патанеца. Той опря карабината на рамото си, но аз го цапардосах с все сила и предната част на черепа му хлътна. На дървото още си личат следите от този удар. Паднахме и двамата, понеже не успях да запазя равновесие, но когато се изправих, открих, че той продължава да лежи неподвижно. Запътих се към лодката и след час вече бяхме далеко в морето. Тонга носеше цялото си имущество — и оръжия, и божества. Сред вещите му имаше дълго бамбуково копие и андаманска рогозка от палмови листа, които пригодих за мачта и платно. Цели десет дни се носихме по вълните и се надявахме на късмета си, а на единайсетия ден ни прибра търговски кораб, пътуващ от Сингапур за Джеда, натоварен с малайски богомолци. Те бяха доста на брой, ние с Тонга скоро успяхме да се смесим с тях. Имаха едно чудесно качество: не ти се бъркаха и не ти задаваха въпроси… Е, ако взема да ви разправям през какви премеждия минахме с моето приятелче, едва ли ще ми благодарите, защото ще трябва да стоите тук чак до зори. Скитахме къде ли не по широкия свят, но винаги нещо ни попречваше да отидем в Лондон. През цялото време обаче аз не забравях преследваната цел. Нощем сънувах Шолто. Стотици пъти съм го убивал насън. Най-после преди три-четири години се озовахме в Англия. Не ми беше много трудно да узная къде живее Шолто. После се залових да проверя дали е пропилял нашето съкровище, или още го пази. Сприятелихме се с едного, който можеше да ми помогне. Не споменавам имена, защото не искам още някой да бъде тикнат в дранголника. Скоро разбрах, че скъпоценностите са у Шолто. Тогава се опитах Да се добера до него по най-различни начини, но той беше много коварен — освен синовете му и слугата индус непрекъснато го пазеха двама професионални боксьори… Един ден обаче подочух, че е на смъртен одър. веднага се озовах в градината му, обзет от бяс, че ще се изплъзне от лапите ми, и като надникнах през прозореца, видях, че лежи на кревата, а синовете стоят от двете му страни. Бях готов да вляза и да си опитам късмета и с тримата, но както го гледах, той зина и разбрах, че предаде богу дух. Същата нощ се вмъкнах в стаята и претърсих книжата му да видя дали не си е записал къде е прибрал скъпоценностите. Не открих обаче нито ред, затова си тръгнах ядосан и свиреп, както можете да си представите. Но малко преди това ми хрумна, че ако се видя отново със сикхските си приятели, те ще изпитат удовлетворение, ако оставя някакъв знак за нашата омраза. Затова изписах Знака на четиримата, с който бяхме белязали и картата, и го забодох на гърдите му. Прекалено беше да иде в гроба без спомен от хората, които бе ограбил и изиграл… По това време, за да си изкарваме хляба, показвахме клетия Тонга по панаири и тям подобни места като чернокож канибал. Там той ядеше сурово месо и танцуваше бойни танци, така че в края на деня винаги разполагахме с шапка, пълна с пенита. Все още получавах подробни вести от Пондичери Лодж, но няколко поредни години нямаше други новини, освен че търсят съкровището. Накрая обаче узнах дългоочакваното: съкровището беше открито. Намираше се в къщата на Барто-ломю Шолто, над химическата му лаборатория. Веднага отидох там да разгледам мястото, но не виждах как бих могъл да стигна до горе с дървения си крак. Все пак научих, че има излаз към покрива, научих и кога вечеря господин Шолто. Изглежда, лесно можех да осъществя замисъла си чрез Тонга. Заведох го там и вързах за кръста му дълго въже. Той се катери като котка и скоро се вмъкна през покрива, но за беля господин Шолто още си бил в стаята, което му струва много. Тонга си мислеше, че е постъпил извънредно умно, като го е убил, защото, като се качих по въжето, заварих андаманеца да се надува от гордост като пуяк. Много се изненада, когато се запътих към него с въжето и го наругах, че е едно малко кръвожадно изчадие. Взех ковчежето и го спуснах с въжето, а после се плъзнах надолу и аз, но първо оставих на масата Знака на четиримата, та да покажа, че най-после скъпоценностите са се върнали при тези, които имат най-голямо право да ги притежават. Сетне Тонга изтегли въжето, затвори прозореца и си тръгна по пътя, по който бе дошъл… Не зная дали има още нещо за разказване. Чух как един моряк хвали „Зора“, бързия катер на Смит, и си помислих, че не е зле да ни е подръка, когато бягаме. Договорих се със стария Смит и щях да му дам голяма сума, ако ни беше откарал здрави и читави до нашия кораб. Несъмнено той се досещаше, че работата не е съвсем чиста, но не му доверихме тайната си. Всичко това е самата истина, господа, и ви го разправям не за да ви забавлявам, понеже не може да се каже, че допринесохте да успея. Просто според мене най-добрата защита е да извадя на бял свят цялата история и да се разбере колко зле се е отнесъл към мене самият майор Шолто и че нямам никаква вина за неговата смърт и за смъртта на сина му.