Артър Дойл: Знакът на четиримата

— Слава богу!

Госпожица Морстън мигом ме погледна, усмихната въпросително, и попита:

— Защо го казвате?

— Защото отново станахте достижима за мене — отвърнах аз и улових ръката й. Младата дама не се отдръпна. — Защото ви обичам, Мери, обичам ви силно, така, както никога мъж не е обичал жена. А това съкровище, това богатство, беше заключило устата ми. Сега, когато го няма, мога да ви призная колко ви обичам. Затова и казах „Слава богу“:

— Тогава и аз ще кажа „Слава богу!“ — прошепна тя, когато я привлякох към себе си..

Тази нощ разбрах, че ако някой бе изгубил своето съкровище, то аз бях намерил моето.

Инспекторът се оказа много търпелив човек, понеже мина доста време, докато се върнах в кабриолета. Но лицето му помръкна, като му показах празното ковчеже.

— Сбогом на наградата! — мрачно каза той. — Където няма пари, няма и заплащане. Ако съкровището си беше на мястото, за работата нощес ние със Сам Браун щяхме да вземем по една десетачка.

— Господин Шолто е богат човек — възразих му аз. — Ще се погрижи да бъдете възнаградени независимо от съкровището. Инспекторът обаче поклати унило глава.

— Лоша работа, и господин Атълни Джоунс така ще рече. Предвижданията му излязоха верни, защото, като стигнахме на улица „Бейкър“ и показах на детектива празното ковчеже, той ме изгледа озадачено. Бяха дошли току-що — Джоунс, затворникът и Холмс, — защото изменили плана си и най-напред се отбили в един полицейски участък. Другарят ми се беше разположил в креслото с присъщото си безразличие, а Смол седеше флегматично отпуснат насреща му, прехвърлил дървения си крак върху здравия. Когато им поднесох празното ковчеже, той се облегна на стола и прихни.

— Това е ваше дело, Смол! — сърдито каза Атълни Джоунс.

— Да, скрих съкровището там, където никога няма да го намерите — извика еднокракия. — Печалбата си беше моя, но щом като не мога да я притежавам, погрижих се много добре да не принадлежи на друг. Казвам ви, никой човек няма права върху съкровището освен мене и тримата мъже в каторжническия лагер на Андаманите. Сега зная, че аз не мога да го използувам, но зная, че и те не могат да го използуват. През цялото време върших всичко колкото заради себе си, толкова и заради тях. Знакът на четиримата, това сме ние. Зная също, че те биха ме накарали да направя точно каквото направих — да хвърля съкровището в Темза, вместо да отива в ръцете на Шолтовите или Морстъновите роднини. Разчистихме си сметките. Няма да забогатея аз, няма да забогатяват и те. Ще намерите съкровището там. където е ключът и където е малкият Тонга. Когато разбрах, че кагсръг ви ни пастта, сложих плячката на сигурно място. От тази работа няма да има рупии за вас.

— Вие ни мамите, Смол — каза сурово Атълни Джоунс. — Ако сте искали да хвърлите съкровището в Темза, по-лесно ще е било да го хвърлите заедно със сандъчето.

— За мен по-лесно за хвърляне, за вас по-лесно за изваждане — отвърна той и го изгледа хитро, наклонил глава. — Щом се е намерил достатъчно умен човек да ме разкрие, той би бил достатъчно умен и да извади едно желязно сандъче от дъното на реката. Сега всичко е разхвърляно в продължение на пет мили, та става малко по-трудничко. Но го направих с удоволствие. Когато ни настигнахте, едва не полудях. Както и да е. няма защо да ми е мъчно за това. В живота си съм видял и добро, и лошо. Станалото — станало.

— Въпросът е много сериозен, Смол — каза детективът — Ако вместо да пречите бяхте помогнали да възтържествува справедливостта, изгледите за присъдата ви щяха да бъдат по-благоприятни.

— Справедливост? — озъби се бившият затворник. — Каква ти справедливост! Чие е съкровището, ако не наше? Справедливо ли е да го давам на хора. които не са го заслужили? А пък аз съм го заслужил, ако искате да знаете. Прекарах двайсет дълги години в маларийните блата, по цял ден блъсках под мангровите дървета, по цяла нощ стоях окован във вериги в мръсната каторжническа колиба и москитите ме хапеха, треперех от треската и всеки проклет чернокож полицай, който гледаше да си го върне на белите, ме тормозеше. Така заслужих съкровището от Агра, а вие ми говорите за справедливост и искате да понеса, че съм платил такава цена само за да се радва някой друг! По-добре двайсет пъти да увисна на бесилото или някоя от стрелите на Тонга да се забие в кожата ми, отколкото да живея в каторжнически затвор и да зная, че друг живее в доволство в дворец с парите, които би трябвало да бъдат мои!